Питър слезе и коленичи, за да я отвори. Пушки, муниции, два пистолета и колан с гранати. Прегледа ги, мислеше какво да вземе.
— Благодаря — отвърна той и се изправи. Измъкна ножа от колана си и го подаде на Юстас. — Ето. Подарък за майора.
Юстас се намръщи.
— Не разбирам. Искаш да ми дадеш ножа си, така ли?
Питър тръгна към него.
— Вземи — каза той.
Юстас прие ножа неохотно. За миг го погледа, като някакво странно произведение, открито в гората.
— Предай го на майор Гриър — каза Питър. — Мисля, че ще разбере. Обърна се към Ейми, която седеше високо над него, издала брадичка към падащия сняг.
— Готова ли си?
Момичето кимна. По лицето ѝ проблесна слаба усмивка. По миглите ѝ имаше снежинки, в косата ѝ също, като прах от скъпоценни камъни. Юстас повдигна Питър, който се метна на гърба на коня и пое юздите. Вратата се отвори пред тях. Позволи си да погледне отново към бараките, но всичко беше съвсем тихо, непроменено. После пришпори коня и поеха напред в разпукващия се ден.
X
Ангелът от планината
Шейсет и две
До пладне отново стигнаха реката. Яздеха мълчаливо под вече силния сняг, от който гората приглушено светлееше. Бреговете на реката започнаха да се покриват с лед, тъмните води в забрава течаха свободно в стесненото корито. Облегната на гърба на Питър и отпуснала ръце, Ейми спеше. Чувстваше топлината на тялото ѝ, бавното издигане и спускане на гърдите ѝ. Струи пара излизаха и тръгваха назад от ноздрите на коня, от тях ухаеше на трева и пръст. Сред дърветата имаше черни птици, които си подвикваха измежду клоните. Крясъците им бяха приглушени от снега.
Яздеше, завладян от спомените, хаотичен сбор от образи, които обгърнаха съзнанието му като пушек: майка му в ден, малко преди края, докато стоеше на прага на стаята си, за да наблюдава съня ѝ, видя очилата ѝ, оставени на масата, и разбра, че ще умре; Тео в електростанцията, когато седна на леглото и взе в ръцете си глезена на Питър и после на верандата на къщата, с Маусами до себе си; Леля в задушната ѝ кухня и вкуса на ужасния ѝ чай; последната нощ в бункера, всички пият уиски и се смеят на нещо забавно, което Кейлъб е казал или сторил, изправени пред огромната неизвестност; Сара в сутринта на първия сняг, как седи на дънера с дневника в скута си, лицето ѝ, обляно в светлина и гласът ѝ, който казва „Колко е красиво тук“; Алиша.
Алиша.
Поеха на изток. Вече се намираха в нова местност, пред тях се извисиха хълмове, обгърнаха ги в гориста прегръдка от покрити в бяло планини. Снегът намаля, после спря, после отново заваля. Заизкачваха се, Питър се съсредоточи върху най-дребните детайли. Бавното, ритмично напредване на коня, усещането от износена кожа в дланта си, докато държеше юздите, лекото докосване от косата на Ейми по врата му. Всичко беше някак неизбежно, като подробности от сън, сънуван преди години.
Мръкна. Питър използва лопатата, за да разчисти едно място, и опъна брезента на брега на реката. Повечето от дърветата по земята бяха прекалено мокри, за да горят, но под гъстия навес от дървета откри достатъчно сухи да запали огън. Питър нямаше нож, но в раницата си носеше малко джобно ножче, с което да отварят консервите. Вечеряха и заспаха сгушени един до друг, за да се топлят.
Събудиха се сред вледеняващ студ. Бурята беше отминала, а след нея по небето беше останала свирепа ледена синева. Докато Ейми палеше огъня, Питър отиде да потърси отвързалия се и залутал се през нощта кон — друг път би се уплашил и объркал от такова събитие, но тази сутрин не се разтревожи. Проследи коня на стотина метра надолу по течението, където го откри да пасе обрасли с трева издънки по речния бряг, сняг обсипваше голямата му черна муцуна. На Питър му се стори, че не бива да го прекъсва, затова постоя встрани, докато конят закусваше, после го поведе обратно към лагера, където усилията на Ейми бяха дали резултат и гореше малък, димлив огън от влажни иглички и пращящи клонки. Нахраниха се с храна от консерви и пиха студена вода от реката, после се постоплиха до огъня, без да бързат. Това щеше да е последната им сутрин, знаеше го. На запад зад тях гарнизонът вече беше пуст и притихнал, войниците бяха тръгнали на юг.
— Според мен сме стигнали — каза той на Ейми, докато привързваше торбите на коня. — Според мен не ни остават повече от десет километра.