Момичето не каза нищо, само кимна. Питър поведе коня до паднал дънер, огромен и подгизнал, висок поне метър, покачи се и се метна на коня. Намести се, нагласи раниците и протегна ръка, за да я издърпа.
— Не ти ли липсват? — попита Ейми. — Твоите приятели.
Вдигна лице към покритите със сняг дървета. Спокойствие и слънце изпълваха утринния въздух.
— Липсват ми. Но всичко е наред.
Стигнаха до разклонение. В продължение на няколко часа бяха вървели по път или поне по следите от някогашен път. Под снега земята беше корава и равна, тук-там ръждясала табела или овехтял крайпътен парапет го отбелязваха. Навлязоха в тясната долина, от двете им страни се издигаха скали, обърнали каменистите си лица към тях. Стигнаха до място, където пътят се разделяше в две посоки: направо покрай реката или през нея по мост, извит в дъга и с открити греди, покрити със сняг. От другата страна пътят отново ставаше стръмен и завиваше сред дърветата нататък.
— В коя посока? — попита я.
Миг мълчание.
— През реката — отвърна му тя.
Слязоха от коня. Снегът беше дълбок, пухкав и стигаше почти до ръбовете на ботушите на Питър. Наближиха брега и Питър видя, че част от моста липсва: дъските бяха изгнили. Петдесет метра. Може би щяха да се справят и да преминат, като пазеха равновесие по откритите греди, но конят нямаше да успее.
— Сигурна ли си? — тя стоеше до него, силно присвила очи от силната светлина. Ръцете ѝ, както и неговите, бяха свити в ръкавите на палтото ѝ.
Тя кимна.
Върна се при коня, за да освободи раниците им. Не можеше и дума да става да оставят коня на Гриър. Толкова път ги беше носил на гръб. Питър не можеше да го остави беззащитен. Приключи с разтоварването на багажа. Откачи юздата и пристъпи към задницата на животното.
— Ха! — Викна той и здраво го шляпна. Нищо. Отново опита, този път по-силно. — Ха!
Удари го, викна и размаха ръце.
— Хайде! Дий! — но животното не помръдна, гледаше ги търпеливо с огромните си, блестящи очи.
— Какво упорито добиче само. Май не иска да тръгва.
— Кажи му какво искаш от него и готово.
— Това е кон, Ейми.
Случилото се после може и да беше странно, но не и неочаквано. Ейми обгърна муцуната на коня с ръце, постави длани отстрани на издължената му глава. Конят се размърда, притихна под допира ѝ, големите му ноздри се разшириха от тежка въздишка. За един дълъг, тих момент момичето и конят стояха потънали в дълбок и общ поглед. После конят се отдръпна, обърна се и тръгна в посоката, от която бяха дошли. Ускори ход до тръс и изчезна сред дърветата.
Ейми вдигна раницата си от снега и я метна на раменете си.
— Можем да тръгваме.
Питър стоеше онемял, нямаше нужда да казва каквото и да било.
Слязоха по насипа на речния бряг. По водата танцуваше отразена и почти ослепяващо бляскава светлина, сякаш замръзналите късчета лед увеличаваха силата ѝ. Питър пусна Ейми първа, помогна ѝ да стъпи с коляно през подобния на отворен капак прорез в откритите греди. Щом стигна, той ѝ подаде раниците, после сам се издърпа.
Най-сигурният път беше по моста, където да се придържат по парапетите, като пристъпваха от греда на греда. Студеният метал го пареше като огън, режеше болезнено. Напредваха бавно. Ейми вървеше напред, скачаше с уверена грация над процепите. Когато тръгна след нея, стана ясно, че проблемът не е в самите греди, които изглеждаха здрави, а в обвивката им под снега: скрит слой лед. На два пъти Питър стъпваше неуверено, краката му се подхлъзваха, ръката му се вкопчваше в ледения парапет, едва успяваше да се задържи. Но да стигне до тук и да се удави в ледена вода, не си го и представяше. Напредваше бавно по моста, греда по греда. Когато премина, ръцете му бяха съвсем безчувствени. Разтрепери се. Искаше му се да стъкнат огън, но закъсняваха. Сенките вече се удължаваха. Скоро краткият зимен ден щеше да свърши.
Изкачиха се по речния бряг и продължиха да напредват нагоре. Където и да отиваха, надяваше се да има подслон. Не знаеше как щяха да пренощуват без подслон. Виралите бяха без значение, студ като този можеше лесно да ги убие. Най-важното беше да не спират. Сега Ейми вървеше напред, стъпките ѝ ги водеха нагоре в планината. На Питър му оставаше само да я следва. Вдишваше разреден въздух с дробовете си, около него дърветата стенеха от вятъра. След известно време той обърна поглед назад и видя долината под тях, реката се виеше през нея. Сега се движеха в сянка, в здрач, но от другата страна на долината планинските била се отдалечаваха на север и на изток, облени от златиста светлина. Върха на света, помисли си Питър, към него ме води Ейми. Самият връх на света.