Денят се стопи. В спускащия се мрак местността, която ги заобикаляше, заприлича на объркан лабиринт. Онова, което Питър мислеше за връх на изкачването им, се оказа билото на поредица от изкачвания, всяко водеше към все по-ветровит връх. На запад планината се спускаше рязко, почти като в пропаст. Студът се беше промъкнал дълбоко в него, притъпяваше сетивата му. Допуснаха грешка с пускането на коня, осъзна той. Ако се наложеше да се прислонят, можеха да се спуснат надолу и да използват тялото му за топлина и за подслон. Тежко беше да пожертват такова животно, преди не би си го и помислил, но сега, когато мракът обгърна планината, разбра, че би могъл да го направи.
Ейми бе спряла. Настигна я с мъка и спря задъхан до нея. Тук снегът беше по-малко, вятърът го беше отвял. Ейми оглеждаше небето, присвила очи, вслушваше се в някакъв далечен звук. По раницата и по косата ѝ имаше късчета лед.
— Какво има?
Погледът ѝ спря върху ред дървета вляво от нея, далече от откритата долина.
— Там — каза тя.
Там обаче нямаше нищо, само дървета. Дървета, сняг и безразличен вятър.
После забеляза пролуката в храсталака. Ейми вече вървеше към нея. Когато наближиха, разбра какво вижда: врата в наклонена ограда. Оградата се издигаше на височината на дърветата, скрита под гъста маса прикриващи я лози с окапали листа, покрити със сняг. Заради тях оградата беше невидима, сливаше се с околната растителност. Кой знае колко време бяха вървели покрай нея без да я забележат. Зад отвора в оградата имаше малка колиба, повече предчувствие, отколкото истинска колиба. Не по-голяма от пет квадратни метра, постройката изглеждаше наклонена, с една рухнала част, вратата стоеше полуотворена и изкривена на пантите. Той надзърна в нея. Нищо, само сняг и листа, стените бяха обвити в плесен.
Обърна се.
— Ейми, къде…
Видя я да върви сред дърветата, да се отдалечава и с олюляване тръгна след нея. Ейми се движеше по-бързо, почти тичаше. През мъглата на изтощението си и тромавостта на стъпките си, Питър осъзна, че са стигнали до края на пътуването си, или почти. Нещо го напускаше, силата му, изпита от студа, най-после го напускаше.
— Ейми — извика. — Спри.
Тя сякаш не го чуваше.
— Ейми, моля те.
Тя се извърна към него.
— Какво има тук? — умолително я попита. — Тук няма нищо.
— Има, Питър — лицето ѝ сияеше от радост. — Има.
— Къде е тогава? — каза той и усети гнева в гласа си. Ръцете му лежаха на коленете, мъчеше се да си поеме дъх. — Кажи ми къде е.
Вдигна лице към притъмнялото небе, очите ѝ бяха затворени.
— Навсякъде е… — каза тя. — Слушай.
Постара се, с последната си останала сила напрегна съзнанието си. Но чу само вятъра.
— Нищо няма — отново каза и усети как го завладява отчаяние. — Ейми, тук няма нищо.
И тогава го чу.
Глас. Човешки глас.
Някой пееше.
Най-напред видяха издигнатата сред дърветата антена.
Стигнали бяха до поляна, открито място между дърветата. Навсякъде около тях Питър различаваше руини от човешко обитание, напомнящи на сгради, съборетини и изоставени коли под снега. Антената се издигаше в края на широка вдлъбнатина в снега, пълна с отломки — някакви основи на отдавана изчезнала сграда. До нея беше антената, кула на четири стълба, която се издигаше над тях, прикрепяна на място с метални въжета, които потъваха в бетон. Прикрепено към върха ѝ стоеше сиво кълбо, обковано с шипове. Под кълбото редица от подобни на лопатки предмети обкръжаваха кулата и стърчаха встрани като венчелистчета на цвете. Може би бяха соларни батерии. Питър не знаеше. Постави ръка на студения метал. Под подпората прозираха букви. Избърса снега и се показа надпис ИНЖЕНЕРЕН КОРПУС НА АРМИЯТА НА СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ.
— Ейми…
Зад него нямаше никой. Забеляза движение в края на поляната и се втурна след нея под храсталака. Сега пеенето беше по-отчетливо. Не бяха думи, а напявани ноти, които се издигаха и заглъхваха. Сякаш вятърът го носеше от всички посоки. Сега бяха близо, много близо. Усети нечие присъствие някъде там, отгоре, някаква широта. Дърветата се разделиха, небето се показа. Стигна до мястото, където стоеше Ейми, и спря.
Беше жена. Гледаше надалеч, стоеше на прага на малка дървена къщурка. Прозорците на къщата светеха, а от комина се виеше дим. Тупаше одеяло, между две дървета висяха още одеяла. Тази жена, която и да беше, се занимаваше с прането си, мина му през ум. Занимаваше се с прането си и пееше. Беше наметната с дебел вълнен плащ, плътен и тъмен, със снежнобели линии. Плащът обгръщаше раменете ѝ като мъглявина. Под ръба му се виждаха голите ѝ крака, на които, изглежда, не носеше нищо, освен чифт въжени сандали, пръстите ѝ стъпваха по снега.