Питър и Ейми тръгнаха към нея. Приближиха, а думите на песента ѝ отново се чуха. Имаше плътен, богат, дълбок, пълен с тайнствено задоволство глас. Пееше и си вършеше работата, поставяше одеялата в кош при краката си, очевидно без да забелязва присъствието им. Двамата стояха на няколко метра зад нея. Спи, дете мое, нека сънят ти е спокоен, пееше жената.
Жената спря с ръце над въжето.
— Ейми.
Жената се обърна. Имаше широко, красиво лице с тъмна кожа като Леля. Но той не гледаше стара жена. Кожата ѝ беше гладка, очите ясни и бистри. Лицето ѝ грееше от сияйна усмивка.
— О, каква радост е да те видя! — Гласът ѝ приличаше на музика, сякаш пееше думите. Запъти се към тях с обутите си в сандали крака и прегърна Ейми с майчинска нежност.
— Мъничката ми Ейми е пораснала — погледът ѝ се отклони от Ейми и падна върху Питър, явно чак сега го забеляза. — А ето го и твоят Питър. — Поклати глава учудено. — Точно както си знаех, че ще се случи. Помниш ли, Ейми, когато те попитах, Кой е Питър? Стана, когато за пръв път те видях. Съвсем мъничка беше.
От очите на Ейми потекоха сълзи.
— Оставих го.
— Замълчи сега. Станало е, както е трябвало да стане.
— Той ми каза да бягам! — изплака тя. — Оставих го! Изоставих го!
Жената разтърси ръцете на Ейми.
— Отново ще го намериш, Ейми. Това си дошла да откриеш, нали? Не съм единствената, която бдеше над тебе през всичките тези години. Тъгата, която носиш, не е твоя. В сърцето си чувстваш неговата тъга, Ейми, защото му липсваш.
Слънцето залязваше. Стояха пред къщата на жената и ги обгръщаше студена тъма. А Питър не можеше нито да помръдне, нито да говори. Осъзнаваше, че е част от току-що случилите се събития, но не знаеше каква точно част.
Най-накрая си възвърна гласа.
— Кажете ми — каза той, — моля ви! Кажете ми коя сте.
Внезапно очите на жената проблеснаха лукаво.
— Да му кажем ли, Ейми? Да кажем ли на Питър коя съм?
Ейми кимна. Жената вдигна поглед усмихната широко.
— Аз съм тази, която ви чака — каза тя. — Името ми е сестра Лейси Антоанет Кудото.
Шейсет и три
Редник Санчо умираше.
Сара пътуваше в края на конвоя, в един от големите камиони. В задната част бяха наредените легла за ранените. Мястото беше претъпкано със сандъци с провизии. Сара успя да се влезе при ранените, за да им предложи удобство, според силите си.
Другият, Уидърс, вероятно не беше толкова зле. Повечето от обгарянията му бяха по ръцете. Вероятно щеше да оцелее, ако не развиеше сепсис. Но не и Санчо. Нещо се случило, докато спускали бомбата. Някакъв кабел се овързал. Фитилът не се запалил. Нещо. Сара научи историята откъслечно и непълно, разказаха ѝ поне дузина различни варианти, всеки с малко по-различна версия на събитията. Санчо влязъл в шахтата, пропълзял надолу по кабела, за да се справи с проблема. Или все още е бил в шахтата, или е излизал, Уидърс тичал към него, настигнал го, отвързал го от въжетата, когато се разнесъл взривът.
Пламъците напълно ги погълнали. Сара можеше да види как огънят е обгърнал телата им, възпламенил е униформите им и стигнал до плътта им. Чудо беше, че са оцелели, но според Сара чудото не беше от щастливите. Още чуваше писъците, които надаваше, докато с помощта на двама войници махаше почернелите останки от униформата по тялото му, с голяма част от полепналата по нея кожа от краката и гърдите му. Направила беше всичко по силите си да почисти остатъците, за да се открие жива, кървава плът под тях. Изгарянията по краката и стъпалата му започваха да гноят, сладникавият мирис на обгоряла плът се смесваше с вонята на инфекцията. Огънят беше облизал гърдите, ръцете и раменете му. Лицето му беше гладка, розова буца, като гума на молив. След като беше приключила с почистването — ужасяващо задължение, — той почти не беше издал звук, потъна в накъсан сън, от който се събуждаше само за да поиска вода. Изненада се, когато на сутринта видя, че все още е жив, а после и на другия ден. В нощта преди заминаването им изненада и себе си, като прояви сила и предложи да остане с него в лагера. Но Гриър не прие изобщо. Достатъчно хора загубихме в горите, каза той. Направи всичко, за да му е по-удобно.
Известно време конвоят се движеше на изток, но сега отново вървяха на юг. На Сара ѝ се струваше, че се движат по нещо като път. Вече не подскачаха така непоносимо, не се люлееха, не шляпаха в снега и калта, които пръскаха изпод колелетата под нея. Премръзнала беше до кости, повдигаше ѝ се, ръцете и краката я боляха от часовете друсане в камиона. Конвоят от коли, коне и хора напредваше на пресекулки. Тръгваше щом разузнавателният отряд на Алиша обявяваше, че пътят е чист. Целта на първия им ден в път беше Дуранго, където имаше укрепен подслон в стар зърнен силоз, едно от деветте подобни убежища по пътя за продоволствие до Розуел, който им предлагаше сигурност за през нощта.