Като че се подчиняваха на някаква последна, мълчалива команда, двамата с Майкъл изядоха тази закуска до последната хапка. Приключиха и Сара разбра, както сигурно и Майкъл, че от този ден нататък тя ще се грижи за брат си и част от тази грижа беше неизреченото споразумение, че никога повече няма да говорят за родителите си.
Конвоят беше забавил своя ход. Сара чу вик някъде напред, викаше им да спрат, а после галопът на кон, който мина покрай тях в снега. Скочи на крака и видя, че Уидърс е отворил очи и се оглежда. Превързаната му ръка лежеше на гърдите му, върху одеялата. Лицето му беше мокро от пот.
— Пристигнахме ли?
Сара провери челото му с опакото на китката си. Не изглеждаше да има треска, кожата му беше хладна. Взе от пода манерка и капна малко от водата в отворената му уста. Нямаше треска, а изглеждаше много по-зле, дори главата си не можеше да повдигне.
— Май не.
— Сърбежът ме подлудява. Сякаш по ръцете ми пълзят мравки.
Сара затвори манерката и я постави настрана. С треска или без треска, тревожеше я тенът на лицето му.
— Това е добър знак. Означава, че там кожата ти се възстановява.
— Не ми прилича на оздравяване — Уидърс пое дълбоко дъх и бавно го издиша. — Мамка му.
Санчо беше в леглото под него, увит в превръзки. От лицето му се виждаше само малък розов кръг. Сара приклекна, взе стетоскопа от медицинската си чанта и преслуша гърдите му. Чу клокочене като от вода, изливана в кана. Убиваше го най-вече обезводняването, а освен това се давеше в собствените си дробове. Страните му пареха при допир, около него се носеше мирисът на инфекцията. Подпъхна одеялото около него, навлажни кърпа и я подържа до устните му.
— Как е той? — попита отгоре Уидърс.
Сара се изправи.
— Малко му остава, нали? По лицето ти познавам.
Тя кимна.
— Близо е, така мисля.
Уидърс отново затвори очи.
Сара облече яке и скочи от камиона в снега и слънчевата светлина. Дисциплинираните редици от войници се бяха разбъркали в групи от по трима-четирима мъже, които стояха наоколо намръщени, отегчени и нетърпеливи, с ниско свалени качулки и течащи от студа носове. По-напред видя къде се крие проблемът. Един от камионите стоеше с отворен капак, а от него излизаше пара. Група войници го бяха наобиколили и объркано го оглеждаха, сякаш е огромен скелет, на който са се натъкнали на пътя.
Майкъл стоеше на бронята, с ръце до лакти в двигателя. От гърба на коня си Гриър питаше:
— Можеш ли да го поправиш?
Главата на Майкъл се показа изпод капака.
— Според мен е маркуч. Мога да го сменя, ако картерът е здрав. Трябва ни още охладителна течност.
— Колко ще продължи?
— Не много.
Гриър вдигна глава и извика към хората си:
— Да свием периметъра! Сините напред и внимавайте за онези дървета! Донадио! Къде, по дяволите, е Донадио?
Алиша дойде с коня си от предната част на конвоя, с преметната пушка, около лицето ѝ се виеше пара. Въпреки студа беше съблякла якето си и стоеше по жилетка над пуловера си.
— Ще почакаме малко — каза Гриър. — Да поогледаме надолу по пътя. Трябва да наваксаме.
Алиша пришпори коня си и пое в галоп, без дори да погледне към Холис, когото отмина и който вървеше към тях от предната част на конвоя. Гриър го беше причислил към камионите с продоволствия, които осигуряваха храна и вода на мъжете.
— Какво става? — попита Холис Сара.
— Почакайте минута, майор Гриър — извика тя.
Гриър вече се беше отдалечил назад по колоната. Той обърна коня си, за да я погледне.
— Санчо. Мисля, че умира.
Гриър кимна.
— Разбирам. Благодаря, че ми каза.
— Вие сте неговият командващ офицер, сър. Мисля, че ще е благодарен, ако го посетите.
Лицето му остана безизразно.
— Сестра Фишър, разполагаме с четири часа дневна светлина, за да изминем открит път за шест часа. В момента мисля за това. Просто направете най-доброто. Това ли е всичко?
— Бил ли е близък с някого? Някой, който да остане с него?
— Съжалявам, точно сега всички мъже са ми необходими. Сигурен съм, че той ще разбере. Сега бихте ли ме извинили? — И той се отдалечи на коня си.
Застанала в снега, Сара осъзна, че изведнъж се бори със сълзите.
— Хайде — улови я Холис за ръката. — Аз ще ти помогна.
Запътиха се обратно към камиона. Уидърс отново беше заспал. Издърпаха няколко сандъка до леглото на Санчо. Дишането му беше станало по-накъсано, по посинелите от хипоксията устни беше избила пяна. На Сара не ѝ трябваше да проверява пулса му, за да разбере, че сърцето му бие учестено, в опит да надбяга часовника.
— Какво можем да сторим за него? — попитах Холис.