— Да не го оставим сам, предполагам — от самото начало знаеше, че Санчо ще умре, но сега в последните му минути, всичките ѝ усилия ѝ се струваха незначителни. — Не мисля, че му остава много.
Не му оставаше. Докато го наблюдаваха, дишането му се забави. Клепачите му потрепнаха. Сара беше чувала да казват, че в последните мигове животът на човека минавал пред очите му. Ако това беше истина, какво ли виждаше Санчо? Какво ли щеше да види тя самата, ако беше на негово място? Сара взе бинтованата му ръка и се помъчи да измисли какви мили думи би могла да му каже. Нищо не се сещаше. Нищо не знаеше за него, само името му.
Когато всички свърши, Холис издърпа одеялото над лицето на мъртвия войник. Над тях чуха как Уидърс се размърда. Сара се изправи, видя как отваря очи и примигва, посивялото му лице лъщеше от пот.
— Той дали…?
Сара кимна.
— Съжалявам. Знам, че беше твой приятел.
Но той сякаш не я чу, умът му беше другаде.
— Да му се не види — простена той. — Какъв шибан сън. Сякаш наистина бях в него.
Холис се беше изправил до Сара.
— Какво каза?
— Сержант — настоя Сара, — какъв сън?
Той сви рамене, сякаш се опитваше да се освободи от спомена.
— Противен. Гласът ѝ. И тази воня.
— Чий глас, сержант?
— Някаква дебела жена — отговори Уидърс. — Някаква грамадна, грозна дебелана, която издишаше дим.
Отпред на колоната Майкъл вдигна глава от двигателя на повредения камион и видя Алиша да галопира надолу по заснежения склон. Тя профуча покрай него към задната част на колоната, докато викаше Гриър.
Какво ставаше, по дяволите?
Уилко стоеше до Майкъл и зяпнал проследяваше коня на Алиша. Останалата част от взвода на Алиша чак сега се спускаше по склона към тях.
— Довърши го — каза Майкъл, а когато Уилко не отвърна, той притисна гаечния ключ към ръката му. — Захващай се и не се помайвай. Мисля, че тръгваме.
Майкъл тръгна след нея, по следите, които беше оставила в снега. С всяка изминала стъпка усещането се засилваше: Алиша е видяла нещо лошо, отвъд билото. Холис и Сара скочиха от задната част на камиона и тръгнаха към Гриър и Алиша, а те и двамата бяха слезли от конете си. Алиша сочеше към билото, ръката ѝ замахна широко, после коленичи и трескаво зарисува в снега. Майкъл се приближи към тях и чу как Гриър казва:
— Колко?
— Сигурно са се преместили през изминалата нощ. Следите са още пресни.
— Майор Гриър… — обади се Сара.
Гриър вдигна ръка и я прекъсна.
— Колко на брой, мътните ги взели?
Алиша се изправи.
— Не просто брой — отвърна тя. — Безброй. И вървят направо към тази планина.
Шейсет и четири
Тео се събуди не рязко, а с пропадане. Търкаляше се и падаше към света на живите. Очите му бяха отворени. Осъзна, че е бил с отворени очи още преди да се събуди. Бебето, мина през ума му. Потърси Маусами и я откри до себе си. При докосването му тя се размърда, изпъна колене. Ето какво било. Сънуваше бебето.
Станал беше на шушулка от студ и въпреки това беше вир-вода от пот. Зачуди се дали пък няма треска. Човек трябва да се изпоти, за да пресече треската, така ги учеше Учителката, а и майка му. Пръстите ѝ милваха лицето му, докато той лежеше в леглото и гореше от температурата. Това обаче беше отдавна минало, спомен за спомена. Не беше боледувал от треска от толкова години, че дори не помнеше какво е.
Отметна одеялата и се изправи, трепереше от студ, влагата по тялото отнемаше и последната му останала топлинка. Носеше същата тънка риза, която беше носил и през деня, докато редеше дърва на двора. Най-после бяха готови за зимата, всичко беше поправено, подредено и заключено. Съблече мократа от пот риза и извади друга от шкафа. В една от пристройките беше открил шкафове с дрехи, някои все още стояха в опаковката си от магазина: ризи и панталони, чорапи и термобельо, пуловери, които бяха направени от материал, който приличаше на памук. Мишките и молците бяха стигнали до някои от дрехите, но не до всички. Който се беше запасявал на това място, е трупал запаси за дълго време.
Измъкна ботушите и пушката от мястото им до вратата и слезе по стълбите. Огънят в дневната беше угаснал до тлееща жарава. Не знаеше колко е часът, но усещаше, че наближава да съмне. През седмиците, в които двамата с Маус бяха влезли в ритъм, спяха през нощта и се събуждаха с първите лъчи на слънцето в прозореца, той беше започнал да разпознава часа по един едновременно естествен и напълно нов за него начин. Потопил се беше в някакъв дълбок, дори отдавна забравен спомен за инстинкт. Причината не беше само в липсата на прожектори, както си мислеше, а в самото място. Маус също го беше почувствала още първия ден, когато излязоха заедно до реката да ловят риба, и после в кухнята, когато му каза, че са в безопасност.