Седна, за да обуе ботушите си, взе дебел пуловер от куките, провери заредено ли е оръжието и излезе на верандата. От изток над билата на хълмовете, които обграждаха долината, по небето пълзеше меко сияние. През първата седмица, докато Маус спеше, Тео седеше по цяла нощ на верандата, ала зазореше ли се, неочаквано го налягаше тъга. Цял живот се беше страхувал от тъмнината и онова, което крие. Никой, дори баща му, не му беше разказал колко красиво е нощното небе, как кара човек да се чувства едновременно нищожен и велик, а също го превръщаше в частица от някаква необятност и вечност. Постоя за миг в студа, загледан в звездите, докато вдишваше и издишваше нощния въздух и събуждаше тялото и ума си. След като беше станал, щеше да запали огъня, за да не се събужда Маусами в леденостудена къща.
Слезе от верандата към двора. В продължение на дни само беше влачил и цепил дърва. Горите покрай реката изобилстваха от паднали клони и дънери, сухи и добри за огрев. Трионът, който откри, не ставаше за нищо, зъбците му бяха безнадеждно ръждясали, но секирата свърши добра работа. Сега плодовете на труда му бяха наредени в хамбара, под стрехите имаше още, покрити с гумено платнище.
Онези хора, помисли си той, докато вървеше към открехната врата на хамбара. Хората от снимките. Чудеше се дали са били щастливи на това място. Не откри други снимки в къщата, а не беше помислил да претърси колата допреди два дни. Не знаеше точно какво търси, но след няколко минути, докато седеше на мястото на шофьора, безцелно натискаше бутони и копчета с надеждата нещо да се случи, откри верния бутон. На таблото се отвори малка врата и откри купчина карти и скрит под тях кожен портфейл. Втъкната в разпределенията имаше карта с надпис ДАНЪЧНА АГЕНЦИЯ ЮТА, ОТДЕЛ ПРЕВОЗНИ СРЕДСТВА и отдолу името, Дейвид Конрой. Дейвид Конрой, ЮТ, Прово, Мансард Плейс, 1634. Ето кои са били, каза той на Маусами и ги показа. Семейство Конрой.
Вратата на хамбара обаче нещо не беше както трябва, мина през ума на Тео. Защо стоеше така открехната? Дали пък не я е забравил отворена? Всъщност затворил я беше, ясно помнеше. Помисли си го и чу шумолене от вътрешността на хамбара.
Замръзна, стоеше напълно неподвижен. Дълго време не чу нищо. Може би му се е сторило.
Пак го чу.
Каквото и да имаше вътре, поне не го беше усетило все още. Ако беше вирал, щеше да има възможност само за един изстрел. Можеше да се върне в къщата и да предупреди Маусами, но къде биха отишли? Най-добре щеше да е да използва изненадата, с каквато възможност все още разполагаше. Внимателно, стаил дъх, дръпна затвора на пушката, заслушан в щракването от влизането на първия куршум в цевта. Дълбоко вътре в хамбара се чу приглушен удар, последван от почти човешка въздишка. Вдигна цевта към дървената врата и лекичко я побутна. Зад него шепот разпръсна мрака.
— Тео? Какво правиш?
Маусами, облечена в дълга нощница и с разпиляна по раменете си коса, приличаше на видение, което се носи в мрака преди зазоряване. Тео отвори уста да ѝ отговори, да ѝ каже да се прибира, когато вратата се отвори, халоса здраво цевта на пушката му, та чак го завъртя. Преди да осъзнае какво става, оръжието стреля и го отхвърли назад. Покрай него скочи сянка и се понесе към двора.
— Не стреляй! — извика Маусами.
Оказа се куче.
Животното забави тичането си и спря на няколко метра от Маусами, подвило опашка между краката си. Козината му беше гъста, сребристосива, с черни шарки. Гледаше към Маусами в поза, подобна на поклон, стоеше на жилавите си крака, покорно превило шия и прибрало уши. Изглежда се двоумеше накъде да гледа, дали да бяга, или пък да се хвърли в нападение. Дълбоко в гърлото му се надигна ръмжене.
— Маус, внимавай — предупреди я Тео.
— Не вярвам да ме ухапе. Нали, момче? — приклекна, протегна ръка към кучето да я подуши. — Гладен си, няма какво да е друго, нали? Тършувал си в хамбара да хапнеш нещо.
Кучето беше точно между Тео и Маусами и ако животно се нахвърлеше, пушката щеше да е безполезна. Тео я обърна в ръцете си, за да я използва като тояга, и предпазливо пристъпи.
— Махни пушката — каза Маусами.
— Маус…
— Сериозно, Тео — усмихна се на кучето с протегната към него ръка. — Дай да покажем на този приятен господин какво добро куче си. Ела тук, момче. Не искаш ли да подушиш ръката на мама?
Животното се примъкна към нея, отдръпна се, после пак тръгна към нея, като насочваше черния връх на муцуната си към протегнатата ръка на Маусами. Докато Тео наблюдаваше слисан, кучето постави муцуната си до ръката ѝ и започна да я ближе. Скоро Маус беше на земята, седеше в калта и галеше животното, търкаше муцуната му и козината.