— Ето така — каза тя и нагласи одеялото на Ейми. — Всичко е наред. Аз съм в съседната стая, ако нещо ти дотрябва. Утре ще се позабавляваме. Само двечките.
— Може ли лампата да остане да свети?
Лейси ѝ обеща да я остави. После се приведе и я целуна по челото. От шампоана около нея се носеше ухание на малиново сладко.
— Харесват ми сестрите ти — каза Ейми.
Лейси се усмихна. След цялата неразбория беше пропуснала да забележи как се е стигнало до това объркване.
— Добре. Трудно е за обяснение, но всъщност ние не сме истински сестри. Не сме такива сестри, за каквито ни вземаш. Нямаме едни и същи родители. И въпреки това сме сестри.
— Тогава как сте сестри?
— Ами има и други начини да сме сестри. Ние сме сестри по дух. Ние сме сестри в очите на Бог — залюля ръката на Ейми. — Дори със сестра Арнет.
Ейми се намръщи.
— Проклета е.
— Такава си е. Такъв е характерът ѝ. Но и тя се радва, че си при нас. Всички се радваме. Според мен дори не сме знаели какво и колко пропускаме, докато не се появи ти — отново погали Ейми по ръката и се изправи. — Хайде, стига толкова приказки. Трябва да се наспиш.
— Обещавам да пазя тишина.
На вратата Лейси спря.
— Не е необходимо — каза тя.
През нощта Лейси сънува кошмар. Сънува, че отново е малко момиченце, в нивите зад дома ѝ. Свила се беше на кълбо под нисък палмов храст, клоните му я обвиваха като палатка, докосваха ръцете и лицето ѝ. Сестрите ѝ хем бяха там, хем не бяха. Сестрите ѝ бягаха. След тях видя мъже, по-скоро долови мрачното им присъствие. Чу пукот от оръжие и гласа на майка си, която крещеше и пищеше, казваше им Бягайте, деца, бързо, колкото можете, макар тя, Лейси, да беше окаменяла на мястото си, скована от страх. Вече не беше тя, сякаш беше изтъкана от някакво ново вещество, беше се превърнала в същество от дърво, не можеше да помръдне нито едно мускулче. Отново се разнесе пукот от оръжие, а след пукота дойдоха проблясъците, които насякоха тъмнината. На светлините можа да огледа всичко около нея: къщата им и нивите, и мъжете, които вървяха през нивите, мъже, които ѝ приличаха на войници, но не бяха облечени като войници, които обсипваха земята пред себе си с куршуми от оръжията си. Видя заобикалящия я свят като поредица от картини. Нозете и ръцете ѝ бяха мокри, не беше премръзнала, ами обхваната от странна топлина. Осъзна, че се е напишкала, но не си спомняше кога е станало. В носа си и устата си усещаше горчивия вкус на пушек, пот и нещо друго, което знаеше какво е, но не можеше да назове. Вкус на кръв.
Изведнъж усети нечие близко присъствие. Беше един от мъжете. Долавяше хрипливото дишане в гърдите му, прокрадващите се стъпки. Долавяше страха и гнева, просмукали се в тялото му като проблясваща пара. Не мърдай, Лейси, каза гласът, свиреп и изгарящ. Не мърдай. Лейси затвори очи, дори не смееше да диша. Сърцето ѝ биеше толкова силно, че все едно цялата беше едно пулсиращо сърце. Сянката му падна отгоре ѝ, мина по лицето ѝ, по тялото ѝ като огромно черно крило. Когато отново отвори очи, него го нямаше и тя беше сама.
Събуди се рязко, скована от ужас. Дори след като осъзна къде се намира, кошмарът продължи да я разкъсва отвътре, отдалечи се и накрая се стопи. Докосването на листата по лицето ѝ. Гласът, който шепнеше. Мирис като на кръв. Но вече и тези усещания се бяха разпръснали.