— Видя ли? — тя се разсмя, когато кучето разтърси доволно глава и здраво кихна в ухото ѝ. — Той е просто голям, стар бонбон. Как ти е името, приятел? Хмм? Име имаш ли си?
Тео продължаваше да държи пушката над главата си, готов да замахне. Отпусна се объркан.
Маусами се намръщи към него с прошка.
— Сигурна съм, че няма да я използва по теб. Ти ли си моето добро момче? — говореше тя на животното и разтриваше козината му. — Какво казваш? Измършавяло животинче. Какво ще кажеш да закусиш? Как ти се струва идеята?
Слънцето се беше издигнало над хълма, нощта си беше отишла, осъзна Тео, но беше довела куче.
— Конрой — каза той.
Маусами го погледна. Кучето ближеше ухото ѝ, търкаше муцуната си в нея, почти непристойно.
— Така ще го наричаме — обясни Тео. — Конрой.
Маусами улови муцуната на кучето и почеса страните му.
— Ти ли си това? Ти ли си Конрой? — накара го да кимне и щастливо се разсмя. — Конрой е.
Тео не искаше да го пуска в къщата, но Маусами беше непреклонна. Щом вратата се отвори, той със скокове мина през стъпалата и профуча през всички стаи като у дома си, дългите му нокти дращеха развълнувано по пода. Маусами му приготви закуска от риба и картофи, пържени в сланина, и постави купата под кухненската маса. Конрой вече се беше настанил на дивана, но звукът от потропване на съд по пода го накара да скочи към кухнята и да зарови лице в купата, която заблъска през стаята с дългия си нос, докато ядеше. Маус напълни и втора купа с вода. Когато Конрой приключи със закуската си, дълго и шумно пи вода, после отново скочи през стаята и се върна на дивана, където се просна по гръб с шумна въздишка на задоволство.
Кучето Конрой. Откъде се беше взело? Виждаше се, че и преди е живяло с хора, някой се е грижил за него. Измършавяло беше, но Тео не би казал, че е изпосталяло от глад. Козината му беше гъста, овързана и сплъстена на места, но иначе здрава.
— Напълни ваната — нареди Маус. — Щом ще седи на дивана така, искам да го изкъпя.
Тео запали огън, за да стопли вода, докато приготвят ваната, утринното слънце вече грееше високо. Зимата може и да беше вече на прага им, но по пладне времето беше достатъчно топло, за да ходят по къси ръкави. Тео седеше на един пън и наблюдаваше как Маус къпе кучето, търкаше сребристата му козина с безценния им сапун, стараеше се с пръсти да разплете сплъстеното и да махне овързванията. Муцуната на кучето беше портрет на крайно унижение, сякаш казваше: Баня ли? На кого му хрумна? Когато Маус приключи, Тео го вдигна от ваната, какъвто си беше грамаден и мокър, и Маус отново клекна — с всеки ден ѝ беше все по-трудно да прави дори най-обикновени движения, — за да го увие в одеяло.
— Не гледай така ревниво.
— Така ли гледам? — уловила го беше, наистина чувстваше ревност. Конрой отхвърли одеялото и здраво се разтърси, а от него във всички посоки се разхвърчаха водни пръски.
— Най-добре свиквай — каза Маус.
Наистина, бебето скоро щеше да се появи. Всяка част от нея изглеждаше окръглена, изпълнена с някакво благословено живеене, дори косата ѝ изглеждаше по-гъста. Тео очакваше тя да се оплаква от състоянието си, но тя не го направи нито веднъж. Докато я наблюдаваше с Конрой, който най-накрая беше отстъпил пред нейните закъснели и напразни опити да го изсуши с одеялото, той се улови изведнъж колко неимоверно, немислимо щастлив е. Там, в килията, единственото му желание беше да умре. Дори още преди това. Част от разума му непрестанно се беше борила с това желание. Онези, които се бяха предали: Тео познаваше този порив, копнеж, нетърпим като глад. Да се предаде, да влезе в безкрайния мрак. Всичко това се беше превърнало в някаква игра, която играеше, наблюдаваше се как живее дните си така, сякаш е наполовина мъртъв и заблуждава всички, дори Питър. Колкото по-силно беше чувството, толкова по-лесно му се удаваше лъжата, докато накрая единствено лъжата го поддържаше жив. Когато онзи следобед на верандата Майкъл му беше разказал за батериите, някъде в себе си си помисли: Благодаря ти, Боже, това е краят.
А да се видеше сега. Животът му беше възстановен. Нещо повече — сякаш имаше съвсем нов живот.
Денят приключи и по залез-слънце те се прибраха. Конрой се настани в долния край на леглото. Както всяка вечер, Тео и Маус се любиха и едновременно усещаха как бебето рита между тях. Настойчиво, изискващо внимание потупване, като код. В началото Тео се притесняваше, но после свикна. Всичко това беше едно цяло, ритането на бебето в неговата обвивка от топла плът, тихите викове на Маусами, ритъмът на движенията им и дори сега звуците на Конрой на пода, който внимателно наместваше костите си. Благословия, помисли си Тео. Това беше думата, която се появи в ума му, докато сънят го унасяше. Това представляваше мястото. Благословия.