Тогава си спомни за вратата на хамбара.
Знаеше, че е пуснал резето. Споменът беше ясен и отчетлив в съзнанието му: беше затворил вратата плътно на скърцащите ѝ панти и спуснал резето във вдлъбнатината му, преди да се прибере у дома.
Но ако беше така, тогава как Конрой е влязъл вътре?
В следващия миг нахлузваше панталони, грабна с една ръка ботушите си, а с другата навличаше пуловер. През целия ден не погледна вътре в хамбара.
— Какво има? — попита Маусами. — Тео, какво не е наред?
Седеше, издърпала одеялото над гърдите си. Почувствал вълнението, Конрой се беше изправил и лудуваше из стаята с дългите си, тропащи нокти.
Грабна пушката от мястото ѝ до врата.
— Стой тук.
Искаше му се кучето да остане с нея, но Конрой изобщо не го послуша. В мига, в който Тео отвори вратата на къщата, Конрой излетя на двора. За втори път този ден Тео се запромъква към хамбара с опрян на рамото приклад. Вратата все още стоеше отворена, както я бяха оставили. Конрой се стрелна пред него и изчезна в тъмнината.
Той се промъкна през вратата с вдигната пушка, готов за стрелба. Чуваше как кучето снове из мрака, души пода.
— Конрой? — прошепна. — Какво има?
Когато очите му привикнаха с тъмнината, видя как кучето обикаля земята точно зад паркираното волво. До купчината дърва на пода стоеше фенерът на Тео, както го беше оставил преди дни. Пусна пушката до крака си, коленичи пъргаво и запали фитила. Чуваше, че Конрой е открил нещо в пръстта.
Консерва. Тео я вдигна, държеше я за разкривения ѝ край, където някой беше използвал нож, за да я отвори. Вътрешността на консервата беше мокра, миришеше на месо. Тео увеличи светлината от фенера, разшири обхвата на светлината ѝ по пода. Стъпки. Следи от човешки стъпки в пръстта.
Някой беше влизал в хамбара.
Шейсет и пет
Докторът го направил. Направил го докторът, който я спасил и на когото Лейси беше донесла някаква незначителна утеха.
Странно какво бяха направили годините със спомена на Лейси за събитията от онази нощ преди толкова години, когато всичко започнало. Писъците и димът. Предсмъртните викове и мъртвите. Огромната черна вълна на безкрайната нощ, спуснала се над света. Понякога оживявала толкова ясно в паметта ѝ, сякаш били изминали не десетилетия, а дни. Друг път картините, които си спомняла и чувствата, които изпитвала, ѝ се стрували незначителни, съмнителни и далечни, като сламки, носени от течението на широк, мощен поток от време, в който тя самата плувала през всичките тези години.
Запомнила онзи, Картър. Картър, който дошъл към нея, когато бягала от колата на Улгаст, викала и махала с ръце. Картър, който отговорил на призива ѝ и се спуснал към нея, засветил пред нея като огромна, печална птица. Аз… съм… Картър. Не приличал на останалите. Разбрала го. Зад вида си на чудовището, в което се превърнал, той не изпитвал удоволствие от онова, което вършел, сърцето му било сломено. Заобикалял ги хаос, писъци, изстрели и дим: покрай нея тичали мъже, крещели, стреляли, умирали, съдбите им били предначертани още със създаването на света, но Лейси вече не била на това място. Защото когато Картър захапал врата ѝ с уста, пожелал приглушения пулс на сърцето ѝ за себе си, тя го почувствала. Цялата му болка и изумление, дългата и тъжна история, която имал. Леглото от парцали и вързопи под пътя, потта и солта на кожата му и дългото му пътуване; огромната лъскава кола, която спряла до него с решетката си от проблясващи зъби, гласът на жената, която викала към него над мръсния грохот на света; сладостта на окосената трева и изпотената хладина на чашата чай; басейнът и ръцете на жената, Рейчъл Ууд, които го държали здраво и го дърпали все по-надолу. Лейси почувствала живота му, неговия нищожен, човешки живот, който никога не обичал така, както обичал жената, чийто дух сега носел в себе си — защото Лейси доловила и това — и когато зъбите му се врязали в нежната извивка на вратата ѝ, сетивата ѝ се изпълнили с топлината на дъха му и чула собствения си глас да гърголи: Бог да те благослови. Бог да те благослови и да те пази, господин Картър.
Той си отишъл. Тя лежала на земята, кръвта ѝ изтичала, минало време, болестта започнала, тя знаела, че се е предала от него на нея. Лейси затворила очи и се помолила за знак, но знак не дошъл. Както се случило в полето с мъжете, когато била момиченце. Струвало ѝ се в часа на мрака, че Бог я забравил, но когато зазоряването отворило небето над лицето ѝ, от безжизнеността се появил силует на мъж. Чувала тихите му, провлачени стъпки по земята, долавяла мириса на дим от косата и кожата му. Опитвала се да проговори, но не успяла, нито мъжът се обърнал към нея, не ѝ казал името си. Безмълвно я вдигнал на ръце и залюлял като дете, а Лейси решила, че това е самият Господ Бог, дошъл да я отведе в Своя дом в рая. Очите му били забулени от сянка, косата му била тъмна корона, дива и красива, както и брадата му, гъста, сива маса на лицето му. Понесъл я през димящите руини и тя видяла, че ридае. Това са сълзите на Бог, помислила си Лейси, копнееща да се протегне и да ги докосне. Никога не ѝ било хрумвало, че Бог може да плаче, но това било грешка разбира се. Бог щял да плаче непрекъснато. Щял да плаче и да не може да спре. Обзел я уморен покой, спала дълго. Не си спомняла какво се случило след това, но когато приключило и болестта отминала, тя отворила очи и разбрала, че той го е направил, той я спасил. Открила била пътя към Ейми, най-накрая открила пътя.