Лейси, чула тя. Слушай.
Слушала. Слушала. Гласовете се носели около нея като бриз над вода, като поток на кръвта. Навсякъде и отвсякъде.
Чуй ги, Лейси. Чуй всички тях.
Това се случвало в годините, през които чакала. Тя, сестра Лейси Антоанет Кудото, и мъжът, който я превел през гората, който в крайна сметка се оказал не Бог, ами човек, човешко същество. Добрият доктор — защото тя така мислела за него, така го наричала в мислите си, макар неговото име, онова, с което бил кръстен, да било Джонас. Джонас Лиър. Най-печалният човек на света. Заедно построили къщата в долчинката, където Лейси и досега живеела — не била по-голяма от навесите, които помнела от прашните пътища и червените полета от младостта си, — но здрава, направена да просъществува. Докторът ѝ казал, че и преди това строил къща, хижа на брега на езеро в горите на Мейн. Казал ѝ, че построил хижата с Елизабет, съпругата му, която починала. Последното не ѝ го казал, но не се и налагало. Изоставеният комплекс бил дар, който чакал да бъде взет. Взели дървен материал от обгорените останки на Хижата. В складовете открили чукове, триони, дъски и торби с пирони, както и торби с цимент и бъркалка, за да излеят стълбовете, които щели да служат за основи на хижата и да измажат камъните, които двамата вдигнали до мястото, където изградили огнището. Цяло едно лято сваляли плочи за покрив от старите бараки, за да разберат накрая, че текат през процепите на разпарчетосания асфалт, накрая натрупали отгоре чим и направили покрив от пръст и трева. Имало и оръжия, стотици оръжия, всякакви и за всичко, не било лесно да се отърват от толкова много оръжия. Известно време се занимавали с това, разглобявали оръжията, докато от тях не останала само могила от гайки, болтове и лъскави метални парчета, които дори не си струвало да заравят.
Напуснал я само веднъж, на третото им лято в планината, за да иде да потърси семена. Взел едно оръжие, взел храна, гориво и други припаси, които му трябвали, опаковал ги в пикапа, който приготвил за пътуването си. Три дни, казал ѝ той, но изминали цели две седмици, преди Лейси да чуе шума от двигателя на пикапа да се изкачва в планината. Излязъл от кабината и по отчаянието му познала, че само молбата ѝ да се върне го довела отново при нея. Карал чак до Гранд Джакшън, признал той, преди да реши да се върне. В камиона били обещаните торби със семена. Онази нощ запалил огнището и седнал потънал в ужасно, покрусено мълчание, вперил поглед в пламъците. За пръв път виждала толкова мъка в нечии очи, в онази нощ тя отишла при него и му казала, че вярва, че от този ден нататък трябва да живеят заедно като съпруг и съпруга във всяко отношение. Изглеждал нищожен жест, да му предложи любовта си, тази нишка на опрощението, а когато се стигнало и до там, когато му дошло времето, тя разбрала, че любовта, която предложила, била и любовта, която търсела. Краят на пътуването, започнало в полето на нейното детство преди много години.
Повече не я напуснал.
През годините тя го обичала и с тялото си, което не стареело, както стареело неговото. Тя го обичала и той я обичал, всеки посвоему, двамата заедно, сами в планината. Смъртта бавно го превземала през годините, отнемала му първо едно, после друго, ръфала по краищата, после влязла дълбоко. Очите му, косата. Зъбите, кожата. Ръцете, сърцето, дробовете. Имало много дни, в които Лейси искала и тя да може да умре, за да не му се налага сам да тръгва на това пътуване.
Една сутрин работела в градината, когато доловила отсъствието му, влязла в къщата, после тръгнала из горите, викала го по име. Било средата на лятото, въздухът бил свеж и бистър, обгръщал листата като роса от слънчева светлина. Избрал място, където дърветата оредявали и небето се извисявало отгоре, откъдето можел да гледа към долината и отвъд нея, като огромно спокойно море, подобните на вълни планини, които стигали до синия хоризонт. Подпирал се на лопата, борел се да си поеме дъх. Вече бил старец, посивял и немощен, и въпреки това ето че сам копаел дупка в земята. Каква е тази дупка, попитала го тя, а той ѝ отвърнал: За мен е. За да не се налага сама да я копаеш, когато си отида. Няма да е добре да се чака през лятото, за да копаеш дупка. Цял ден и цяла вечер копал, изхвърлял лопатата с малко пръст, спирал след всяко поемане на въздух. Наблюдавала го от ръба на поляната, защото не искал да му помага. А когато приключил и дупката стигнала размери, които го удовлетворявали, той се върнал в къщата, където преживели много години заедно, на леглото, което направил със собствените си ръце от грубо съединени греди и преплетени въжета, провиснали от тежестта на телата им, и на сутринта бил умрял.