Преди колко време? Лейси прекъсна разказа си, очите на Ейми и на мъжа — очите на Питър — я наблюдавали от другия край на стаята. Колко чудно да разказва тези истории след толкова време: за Джонас и онази ужасна нощ и всичко, което се случило на това място. Запалила огън и поставила котел на куката, да се топли. Въздухът в къщата, в двете стаи с нисък таван, разделени със завеса, бил топъл и ароматен, осветен от пламъците.
— Петдесет и четири години — отговори на въпрос, който сама си беше поставяла. Отново го повтори на себе си. Петдесет и четири години, откакто Джонас я беше оставил сама. Разбърка котлето, в което имаше задушено от това и онова, месо от тлъст опосум от примката ѝ и сочни зеленчуци, трайни гулии, които беше отделила за зимата. Наредени в буркани по лавиците имаше семена, които използваше година след година, които идваха от онези, които Джонас донесъл в пакети. Тиквички, домати, картофи, тикви, лук, ряпа, маруля. Нямала нужда от много, студът не я притеснявал, а и с дни, със седмици едва слагала нещо в уста. Но сигурно Питър е гладен. Такъв бил, какъвто си го представяла, млад, силен и с лице, което издава решимост, въпреки че, помисли си тя, можеше и да е по-висок.
Осъзна, че се е намръщил насреща ѝ.
— Живяла си сама… петдесет години?
Тя сви рамене.
— Всъщност не е чак толкова много.
— И ти си поставила антената.
Антената, почти я беше забравила. Но, естествено, той искаше да научи за нея.
— О, докторът я направи — като говореше така за него, Лейси остро почувства липсата му. Отвърна поглед и спря да разбърква, избърса ръцете си в кърпа и взе купи от масата — такива неща. Все нещо майстореше. Но ще има време за още приказки. Сега да се нахраним.
Сипа им задушено. Остана доволна, когато видя как Питър яде с апетит, макар че Ейми, убедена беше, само се преструваше. Самата Лейси нямаше никакъв апетит. Когато станеше време за ядене, не чувстваше глад, а нещо като умерено любопитство, умът ѝ отбелязваше безцеремонно, сякаш ставаше дума за ни повече, ни по-малко важно от времето — прогнозата или часа: Хубаво ще е да се хапне сега.
Седеше и го наблюдаваше с чувство на благодарност. Отвън тъмната нощ беше обгърнала планината. Не знаеше дали ще доживее още една: скоро щеше да е свободна.
Когато се нахраниха, тя стана от масата и отиде в спалнята. Малкото помещение беше оскъдно обзаведено, само леглото, направено от доктора и скрина, където държеше малкото вещи, които ѝ трябваха. Кутиите бяха под леглото. Питър застана на прага под завесата, наблюдаваше я смълчан, когато тя коленичи и ги измъкна на пода. Два военни сандъка от оръжия. Ейми застана зад тях, наблюдаваше ги с любопитство.
— Помогни ми да ги занеса в кухнята — каза тя.
От колко години си представяше този миг! Поставиха ги на пода до масата. Лейси отново коленичи и отключи ключалката на първия сандък, онзи, който пазеше за Ейми. Вътре Ейми откри раничката, с която беше отишла в манастира. С апликацията на момиченцата от анимационно филмче.
— Това е твое — каза тя и я остави на масата.
За момент момичето само стоеше втренчило поглед в нея. После внимателно и грижливо дръпна ципа и извади съдържанието ѝ. Четка за зъби. Мъничка риза, провиснала от годините, с надпис САСИ от блестящи пайети на нея. Чифт износени джинси. На дъното плюшено, жълто-кафяво зайче, облечено в бледосиня жилетка. Тъканта се беше прокъсала, едно от ушенцата беше изчезнало и на негово място имаше извита жица.