— Сестра Клер ти купи ризата — каза Лейси. — Сигурна съм, че на сестра Арнет изобщо не ѝ допадна.
Ейми беше наредила другите предмети на масата и държеше зайчето в ръцете си, взираше се в лицето му.
— Твоите сестри — каза Ейми. — Всъщност не… истински сестри.
Лейси седна на стол до нея.
— Точно така, Ейми. Това ти казах.
— Ние сме сестри в очите на Бог.
Ейми отново сведе поглед. Прокара палец по тъканта на зайчето.
— Той ми го донесе. В стаята за болни. Помня гласа му, който ми казва да се събудя. Но не можех да му отговоря.
Лейси чувстваше напрегнатия поглед на Питър.
— Кой, Ейми? — попита тя.
— Улгаст — гласът ѝ беше отчужден, залутан в миналото. — Той ми разказа за Ева.
— Ева ли?
— Тя починала. Щял да ѝ даде сърцето си — момичето отново срещна погледа на Лейси, напрегнато присвила очи. — И ти беше там. Сега си спомням.
— Да. Бях.
— Имаше и друг мъж.
Лейси кимна.
— Агент Дойл.
Ейми се намръщи силно.
— Не го харесвах. Той си мислеше, че го харесвам, но не го харесвах — затвори очи и си припомни. — Бяхме в колата. Пътувахме, а после спряхме — отвори очи. — Ти кървеше. Защо кървеше?
Лейси беше почти забравила, след всичко случило се после тази част от историята ѝ се струваше толкова незначителна.
— Да ти кажа истината — и сама не знам! Но мисля, че сигурно някой от войниците ме е прострелял.
— Ти слезе от колата. Защо го направи?
— За да съм тук и да те чакам, Ейми — отвърна тя. — За да има някой, когото да намериш, щом се върнеш.
Отново настъпи мълчание, момичето опипваше зайчето като талисман.
— Те са толкова тъжни. Имат толкова страшни сънища. Чувам ги непрестанно.
— Какво чуваш, Ейми?
— Кой съм аз, кой съм аз, кой съм аз? Не спират и не спират да питат, но не мога да им кажа.
Лейси обхвана брадичката на момичето. В очите ѝ блестяха сълзи.
— Ще можеш. Когато настъпи моментът.
— Те умират, Лейси. Умират и не могат да спрат. Защо не могат, Лейси?
— Мисля, че чакат теб, за да им покажеш как да го направят.
Останаха така дълго време. Там, където съзнанието на Лейси срещна това на Ейми, тя усети нейната печал, самотата ѝ, но и нейната смелост.
Тогава се обърна към Питър. Той не обичаше Ейми, както я обичаше Улгаст. Виждаше, че е имало друга, някоя, която е оставил назад в миналото си. Но точно той беше отвърнал на повика на сигнала. Онзи, който го е чул и доведе Ейми, той щеше да остане с нея.
Наведе се към втория сандък на пода. Вътре имаше кафяви папки с пожълтели документи, от които дори след толкова много години се носеше лек мирис на дим. Докторът ги измъкнал заедно с раницата на Ейми, когато пожарът се разпрострял надолу в подземните нива на Хижата. Някой трябва да научи, казвал той.
Измъкна първата папка и я постави на масата пред него. На етикета пишеше:
— Време е да научиш как беше създаден този свят — каза сестра Лейси. После отвори папката.
Шейсет и шест
Яздиха, докато денят гаснеше, отряд от петима, начело с Алиша. Следата от Безброя беше широка ивица разруха — снегът стъпкан, счупени клони, земята осеяна с останки. С всеки изминат километър ставаше все по-наситена и по-широка и явно все повече същества се присъединяваха към рояка, призовани от тяхната пустош сред своите себеподобни. Тук-там виждаха петно от кръв на снега, където някое злочесто животно — елен, заек или катерица — се беше сблъскало с бързата си кончина. Следите бяха оставени преди по-малко от дванайсет часа, някъде напред, в сенките на дърветата, под скалните издатини, а може би дори изпод самия сняг, те чакаха, дремеха, докато премине денят, огромен рояк от вирали, наброяващ хиляди.
В късния следобед трябваше да вземат решение: да вървят след следата на създанията по най-краткия път нагоре в планината, който можеше да ги отведе право в сърцето на рояка, или да завият на север, да стигнат отново реката и да подходят от запад. Майкъл гледаше от гърба на коня си, докато Алиша и Гриър се съветваха. Холис и Сара бяха до него, пушките им лежаха на коленете им, циповете на якетата им бяха закопчани до брадичките. Въздухът беше леден. В дълбоката тишина всеки звук като че ли се усилваше, вятърът стържеше над замръзналата земя.
— Тръгваме на север — обяви Алиша. — Всички нащрек.
Нямаше никакво обсъждане, кой да идва, единствената изненада беше Гриър. Докато четиримата се качваха на конете си, за да тръгнат, той насочи коня си напред и се присъедини към тях, без нито дума обяснение, като предаде командата на Юстас. Майкъл се зачуди дали това означаваше, че Гриър ще командва, но скоро след като се отдалечиха от билото, майорът се обърна към Алиша, както беше на коня си, и просто каза: