Обект 4, Бейфъс, Джон Т. Роден на 12 февруари 1992, Орландо, Флорида. Осъден на смърт за углавно убийство и убийство втора степен с престъпна небрежност, окръг Паско, Флорида, 2010.
Обект 3, Чавез, Виктор И. Роден на 5 юли, 1995, Ниагара Фолс, Ню Йорк. Осъден на смърт за углавно убийство и две тежки сексуални нападения срещу малолетни, окръг Елко, Невада, 2012.
Обект 2. Морисън, Джоузеф П. Роден на 9 януари 1992, Блек Крийк, Куинсланд. Осъден на смърт за углавно убийство, окръг Луис, Куинсланд, 2013.
И накрая:
Обект I. Бабкок, Джил Дж. Роден на 29 октомври 1994. Дезърт Уелс, Невада. Осъден на смърт за углавно убийство, окръг Най, Невада, 2013.
Бабкок, помисли си. Дезърт Уелс.
Винаги се връщат у дома.
Папката на Ейми беше по-тънка от останалите. Обект 13, Ейми БФ, гласеше етикетът, Манастир на Сестрите на милосърдието, Мемфис, Тенеси. Височина, тегло, цвят на косата и поредица числа, за които Питър предположи че са медицински данни като онези, които Майкъл беше открил в чипа на врата ѝ. Прикрепена към страницата имаше снимка на момиченце, не повече от шестгодишно, както Майкъл беше предположил. Само колене и лакти, седеше на дървен стол, тъмна коса обграждаше лицето ѝ. Питър за пръв път виждаше снимка на човек, когото познава, за момент умът му се противеше да възприеме, че образът на снимката е на същото момиче, което спеше в съседната стая. Но несъмнено очите на момиченцето бяха очите на Ейми. Видя ли?, сякаш казваха очите ѝ. Ти коя си мислеше, че съм?
Стигна до папката на Улгаст, Брадфорд Дж. Снимка нямаше, ръждиво петно на първата страница говореше, че някога такава е била прикрепена. Но дори без снимка Питър можеше да си изгради представа за мъжа, който — ако Лейси казваше истината, — беше завел всеки от Дванайсетте в комплекса, както и Ейми. Висок, силен, мъж с хлътнали очи и прошарена коса, с широки ръце, добри за работа. Кротко лице, но със стаена болка, която се съзира под повърхността, едва сдържана. Според документите Улгаст е бил женен и имал дете, момиченце на име Ева, която беше вписана като починала. Питър се зачуди дали това е причината, заради която в крайна сметка е решил да помогне на Ейми. Инстинктът му казваше, че е било така.
Съдържанието на последната папка обаче му каза най-много. Доклад от някой си на име Коул до полковник Сайкс, Отдел Специални оръжия, Армия на Съединените щати, относно работата на доктор Джонас Лиър и нещо, наречено ПРОЕКТ НОЙ. И втори документ, с дата пет години по-късно, който нареждаше да се прехвърлят дванайсет души — обекти на тестове от Телърайд, Колорадо, до Уайт Сендс, Ню Мексико, за „тестове за резултатност при бойна операция“. На Питър му отне известно време, за да събере парчетата, или поне по-голямата част. Но знаеше какво е бойна операция.
През всичките тези години, помисли си той, бяха чакали армията да се върне, а тъкмо армията беше причина за всичко случило се.
Когато остави и последната папка, чу Лейси да става. Тя мина през завесата и спря на прага.
— Прочете всичко.
Чу гласа ѝ и изведнъж го връхлетя неочаквано изтощение. Лейси отново запали огъня и седна на масата срещу него. Той посочи към купчината документи на масата.
— Той ли го е направил наистина? Докторът?
— Да — кимна тя. — Имало е други, но всъщност е той.
— Казал ли е защо?
Зад нея новите цепеници пламнаха с тихо припукване и осветиха стаята.
— Според мен — защото е можел. Това е причината за повечето неща, които хората правят. Не беше лош човек, Питър. Не беше и напълно негова грешката, въпреки че той я смяташе за изцяло своя. Много пъти съм го питала, според теб може ли един човек да разруши света? Естествено, че сам човек не може да го направи. Но той така и не ми повярва напълно — кимна към папките на масата. — Остави ги за теб, да знаеш.
— За мен ли? Как е възможно да ги е оставил за мен?
— За онези, които дойдат. За да научат как се е случило.
Седеше безмълвно, без да знае точно какво да отговори. Алиша имаше право за едно: през целия си живот, от деня, в който беше излязъл от Убежището, той се беше питал защо светът е такъв, какъвто е. Но истината не се оказа просветление.
Плюшеното мече на Ейми лежеше на масата, той го взе.
— Според теб тя дали си спомня?
— Какво са ѝ направили ли? Не знам. Възможно е.
— Говоря за времето преди това. Когато е била момиченце — търсеше думите. — Когато е била човек.
— Аз мисля, че тя винаги е била човек.
Зачака Лейси да продължи, но когато тя не каза нищо повече, остави зайчето настрана.