— Какво е да си безсмъртен?
Тя изведнъж се разсмя.
— Не вярвам, че съм безсмъртна.
— Но той ти е инжектирал вируса. Ти си като нея, като Ейми.
— Никой не е като Ейми, Питър — сви рамене. — Но ако ме питаш как съм живяла през всичките тези години след смъртта на Джонас, ще ти отговоря, че беше много самотно. Дори не предполагах колко много.
— Той ти липсва, нали?
На мига съжали за въпроса си, по лицето ѝ премина тъга, като сянка на птица, която прелита над поле.
— Съжалявам, не исках…
Тя поклати глава.
— Не, въпросът ти е съвсем уместен. Трудно ми е да говоря за него след толкова време. Но отговорът е, че ми липсва. Много. Трябва да приема, че е прекрасно да ми липсва така и толкова много.
Замълчаха, огънят ги осветяваше. Питър се зачуди дали Алиша мисли за него, къде ли е сега. Не знаеше дали отново ще я види.
— Не знам… какво да правя, Лейси — най-накрая каза той. — Не знам какво да направя с наученото.
— Открил си пътя дотук. Това е много. Това е началото.
— Ами Ейми?
— Какво за Ейми, Питър?
Но не беше съвсем наясно какво точно да попита. Въпросът всъщност беше: Каква полза от Ейми?
— Мислех си… — въздъхна и погледът му се насочи към стаята, в която спеше Ейми. — Чуй ме. Не знам какво съм си мислел.
— Че ще можеш да ги победиш ли? Че тук ще откриеш отговора как да го направиш?
— Да — отново погледна Лейси. — До този момент дори не знаех, че съм си го мислел. Но е така.
Лейси като че го преценяваше, но Питър не можеше да каже какво точно искаше да научи. Чудеше се дали е толкова луд, колкото звучеше. Вероятно.
— Кажи ми, Питър. Знаеш ли историята на Ной? Не проекта Ной, а човека Ной.
Името му беше непознато.
— Май не съм я чувал.
— Стара история е това. Истинска. Мисля, че ще ти е от полза. — Лейси се поизправи в стола си с внезапно оживено лице. — И така. Бог поискал от мъж на име Ной да направи огромен кораб. Случило се много отдавна. Защо да строя кораб, попитал Ной. Денят е слънчев, имам и друга работа. Защото светът стана грешен, отговорил му Бог, и ще изпратя наводнение, за да го разруши и да потопи всичко живо. Но ти, Ной, ти и твоите деца сте праведни, ще те оставя жив със семейството ти, ако сториш, както казвам, и построиш кораба, на който да живеете вие и всички животни, по две от всеки вид. И знаеш ли какво направил Ной, Питър?
— Построил кораба?
Тя отвори широко очи.
— Естествено, че го построил. Но не веднага. Това, видиш ли, е любопитната част от историята. Ако Ной просто направел, каквото му било казано, историята изобщо щяла да остане без значение. Не. Той се уплашил как хората ще му се подиграват. Уплашил се, че ще построи кораба, а наводнение няма да има и ще изглежда луд. Бог го изпитвал, разбираш ли, за да разбере дали има на този свят някой, който заслужава да бъде спасен. Искал да види дали Ной е достоен за това. В крайна сметка се оказал достоен. Построил кораба, а небесата се отворили, светът потънал. Дълго време Ной и семейството му плували над водите. Струвало им се, че били забравени, че с тях са си направили страшна шега. Но след много дни Бог си спомнил за Ной и му изпратил гълъб, за да го отведе до суша, а светът се възродил — Тихо плесна с ръце от задоволство. — Ето. Разбра ли?
Не разбра, поне не всичко. Историята му заприлича на приказките, които им разказваше Учителката, докато седяха в кръг, истории за животни, които винаги приключваха с поука. Носеха удоволствие, докато човек ги слуша, и може би в тях имаше някаква истина, но в крайна сметка бяха прекалено елементарни, детински.
— Не ми ли вярваш? Няма значение. Един ден ще разбереш.
— Не че не ти вярвам — проговори Питър. — Съжалявам. Ами… това просто е една история.
— Може и да е — сви рамене тя. — А може един ден и някой да каже същите думи за теб, Питър. Какво ще отговориш на това?
Той не знаеше. Късно беше, или пък рано, скоро щеше да съмне. От всичко научено, или въпреки него, се чувстваше още по-объркан, отколкото в началото.
— Добре, нека само заради спора — каза той — да предположим, че аз съм Ной, тогава коя е Ейми?
Лицето на Лейси излъчваше недоверчивост. Май щеше да се разсмее.
— Питър, смайваш ме. Дали пък ти разказах историята не както трябва, може това да е.
— Хубаво я разказа — увери я той. — Просто не разбрах.
Тя се приведе на стола си и отново се усмихна — една от странните ѝ, тъжни усмивки, пълни с вяра.
— Корабът, Питър — каза Лейси. — Ейми е корабът.
Питър тъкмо се канеше да поразмисли над тайнствения отговор, когато Лейси недоловимо се сепна. Намръщи се, а очите ѝ светкавично обходиха стаята.
— Лейси? Какво има?