Тя сякаш не го чу. Рязко се отдръпна от масата.
— Опасявам се, че много проточих събитията. Скоро ще съмне. Иди и я събуди веднага, съберете нещата си.
Слиса се, умът му все още се рееше в странните потоци на нощта.
— Тръгваме ли?
Стана и видя, че Ейми стои на прага на спалнята с разрошена и щръкнала коса, зад нея завесата се спусна. И тя беше разтревожена от същата причина като Лейси. По лицето ѝ се четеше внезапно връхлетяла я тревога.
— Лейси… — подхвана Ейми.
— Знам. Ще се опита да стигне дотук преди зазоряване — докато се намяташе с плаща си Лейси отново настойчиво погледна Питър — Побързай.
Покоят на нощта изведнъж беше прогонен, заместен от тревога, която съзнанието му не можеше да възприеме.
— За кого говориш, Лейси? Кой идва?
Но щом погледна Ейми, разбра.
Бабкок.
Бабкок идваше.
— Бързо, Питър.
— Лейси, ти не разбираш — усещаше се безтегловен, онемял. Той нямаше оръжие, с което да се бори с него, нямаше дори нож. — Никакво оръжие нямаме. Видях на какво е способен.
— Има оръжия, които са много по-мощни от пушките и ножовете — отвърна му жената. По лицето ѝ нямаше страх, само целеустременост. — Време е да разбереш.
— Да разбера какво?
— Онова, за което си дошъл — каза Лейси. — Проходът.
Шейсет и осем
Питър вървеше в тъмнината. Лейси ги водеше далеч от къщата към горите. Сред дърветата духаше мразовит вятър и призрачно стенеше. Сърпът на луната се беше изкачил на небето и окъпал околността в трепкаща светлина, от която сенките приплъзваха и се виеха около него. Изкачиха едно било и се спуснаха от друго. Тук снегът беше дълбок, навят на високи преспи със заледени върхове. Движеха се по южния склон на планината. От ниското до Питър стигна шума на реката.
Почувства простора, който се отвори пред него, преди да го види. Планината се спускаше рязко. Обърна се несъзнателно, за да види Ейми, но нея я нямаше. Краят можеше да е навсякъде, едно погрешна стъпка — и мракът щеше да го погълне.
— Оттук — извика пред него Лейси. — Бързай, не се бави.
Последва гласа ѝ. Онова, което беше взел за пропаст, всъщност се оказа скалист склон, стръмен, но проходим. Ейми вече вървеше по извиващата се пътека. Пое дъх от ледения въздух, прогони страха си и тръгне след нея.
Пътеката се стесни, вървеше хоризонтално по склона на планината, прилепнала като пътека от отбранителна стена. Вляво от него имаше остра скала, блестяща от огрения от луната лед, а вдясно — тъмна пропаст, гмуркане в празнотата. Трябваше да избягва дори да поглежда нататък, гледаше само напред. Жените вървяха бързо, сенки, които се мярваха в края на зрителното му поле. Къде ги водеше Лейси? Какво беше оръжието, за което тя говореше? Отново чуваше шума от реката някъде далече долу. Над него ярките звезди сияеха като късчета лед.
Зави и спря, Лейси и Ейми стояха пред широк, кръгъл, подобен на тръба отвор в планината. Дупката беше висока колкото него, бездънната ѝ вътрешност приличаше на изпълнен с тъмнина търбух.
— Оттук — каза Лейси.
Две стъпки, три, четири, тъмнината го обгърна. Лейси ги водеше навътре в планината. Спомни си за кутията кибрит в палтото си. Спря и запали една клечка, безчувствените му пръсти бяха непохватни от студа, но щом я запали, въздушните течения угасиха пламъка.
Накъде отпред чу гласа на Лейси.
— Побързай, Питър.
Тръгна предпазливо напред, всяка стъпка беше на сляпо. После усети как нечия ръка ляга на неговата, здрав натиск. Ейми.
— Спрете.
Нищо не виждаше. Потеше се под якето, въпреки студа. Къде беше Лейси? Завъртя се, като търсеше някаква следа, за да се ориентира, когато зад него се чу скърцане на метал и шум от отваряне на врата.
Обля ги светлина.
Намираха се в дълъг проход, прокопан в планината. По дължината на стените вървяха тръби и метални тръбопроводи. Лейси стоеше при таблото на прекъсвача на стената до входа. Помещението се осветяваше от бучащи флуоресцентни лампи, поставени високо над тях.
— Има и електричество?
— Батерии. Докторът ми показа как става.
— Няма батерии, които да се съхранят толкова време.
— Тези… са различни.
Лейси отвори тежката врата.
— Докторът го наричаше Пето ниво. Ще ви покажа. Хайде, елате.
Проходът водеше към по-широко тъмно място. Лейси тръгна покрай стената, за да намери електрическия ключ. През подметките на мокрите си ботуши чувстваше отчетливо, механично жужене.
Лампите бръмнаха, потрепнаха и оживяха.
Помещението явно беше нещо като лечебница. Носеше се мирис на запустение — носилката на колела и високият, тесен плот бяха покрити с мръсно оборудване, горелки, мензури, хромирани легенчета, потъмнели от времето; поднос с неразопаковани спринцовки и наредени на дълъг, покрит с ръждиви петна отрез от тъкан, редица от метални медицински сонди и скалпели. В задната част на стаята сред гнездо от тръби беше онова, което приличаше на акумулаторните батерии.