Откриете ли я, доведете я тук.
Тук, помисли си Питър. Не планината, а тук. Тази стая.
Какво имаше тук?
Лейси стоеше до прикрепена към стената метална каса, подобна на гардероб. Отпред имаше дръжка, а до нея бутони за код. Питър наблюдаваше, докато жената набираше дълга поредица от числа, после завъртя дръжката, която поддаде с глухо прещракване.
Отначало помисли, че касата е празна. Но после я видя на последната лавица, метална кутия. Лейси я взе и му я подаде.
Кутията се побираше в длан и беше удивително лека. Никакви шевове не се виждаха по нея, но имаше ключалка с малък бутон отзад, който точно пасваше на палеца му. Питър го натисна, изведнъж кутията се раздели на две съвършено оформени половини. Вътре, поставени стабилно в изкуствена пяна, лежаха две редици мънички стъкленици, в които имаше проблясваща зелена течност. Преброи единайсет, дванайсетото отделение беше празно.
— Това е последният вирус — каза Лейси. Онзи, който е дал на Ейми. Направил го от кръвта ѝ.
Изпитателно наблюдаваше лицето ѝ, за да прозре истината. Но вече знаеше истината, нещо повече, чувстваше я.
— Празното. Това си ти, нали? Дозата, която Лиър е дал на теб.
Лейси кимна.
— Мисля, че е така.
Той затвори капака, който прилепна с отчетливо щракване. Свали раницата си и извади одеялото, с което обви кутията, после ги постави вътре. Измъкна шепа неразопаковани спринцовки и също ги постави в раницата. Трябваше да успеят да устоят до изгрев, а после да слязат от планината. След това — не знаеше. Обърна се към Ейми.
— С колко време разполагаме?
Тя поклати глава: Не много.
— Той е близо.
— Може ли да мине през тази врата, Лейси?
Жената не отговори.
— Лейси?
— Надявам се, че ще успее — каза тя.
Вече бяха на открито, високо над реката. Следите на Питър и Ейми бяха заличени под навяванията от сняг. Алиша вървеше с коня си напред. Вече трябваше да се е съмнало, мислеше си Майкъл. Но виждаше все същото сивеещо сияние, към което яздеха сякаш от часове.
— И къде са те, по дяволите? — попита Холис.
Майкъл не знаеше дали говори за Питър и Ейми, или за виралите. Завладя го мисълта, която смътно прие, че всички са тук, за да намерят смъртта си, че никой от тях няма да се измъкне от това сковано от лед пусто място. Сара и Гриър мълчаха, и те мислеха за същото, помисли си Майкъл, или пък бяха прекалено премръзнали, за да говорят. Ръцете му бяха така вкочанени, че се съмняваше дали ще може да стреля с пушката, какво ли оставаше да я презареди. Опита се да пие от манерката си, за да се подкрепи, но водата в нея беше станала на лед.
Някъде от мрака чуха коня на Алиша да се връща в тръс. Дръпна юздите пред тях.
— Следи — каза тя и кимна по посока на следите. — В оградата има отвор.
Пришпори коня си, без да ги чака, и се втурна към мястото, откъдето беше дошла. Без да каже и дума Гриър я последва, останалите вървяха отзад. Отново бяха сред дърветата. Алиша яздеше по-бързо, галопираше в снега. Майкъл пришпори коня си и го насочи напред. Зад него Сара се приведе над своя кон, за да се провре сред клоните.
Сред дърветата над тях нещо се раздвижи.
Майкъл вдигна лице, точно когато чу изстрел от пушка зад себе си. Веднага след изстрела отзад върху него нещо се стовари със страшна сила, изкара въздуха от дробовете му и той полетя с главата напред през главата на коня, пушката увисна като камшик в ръката му. За миг се почувства провесен безболезнено над земята — съзнанието му застина, за да отбележи този учудващ факт, — но чувството скоро се разсея. Удари се в земята здраво, приземил се по гръб на снега, и вече имаше други неща, за които да мисли. Видя, че се е приземил точно пред коня си. Претърколи се на една страна и прикри глава с ръце, като че това може да му помогне, почувства дивата вихрушка, когато уплашеното животно го прескочи, последвано от тропота на копитата му, едното от които стъпи на сантиметри от ухото му.
После изчезна. Всичко изчезна.
Майкъл видя вирала — същия, предположи той, който го беше съборил от коня му, — веднага щом се изправи на колене. Създанието се беше присвило на няколко метра от него, крепящо се само на сгънатите си задни крайници, като жаба. Ръцете му бяха заровени до лактите в снега, който сияеше от органичната светлина на неговата биолуминесценция. Все едно създанието беше потънало отчасти в басейн от синьо-зелена светлина. По гърдите и ръцете му имаше сняг, блестящ прах, по лицето му се стичаха бразди от влага. През билото отекна ехо, примесено като напев от гласове, които го викаха по име. Но тези звуци може и да бяха сигнали от далечна звезда. Също като разпрострялата се около него тъмнина — защото тя също беше избледняла в съзнанието му, разпръснала се като молекули от разширяващ се газ — и гласовете също можеха да се отнасят за някой съвършено друг човек. Виралът вече издаваше прещракващ звук, люлееше мускулите на челюстта си. Навири глава и лениво щракна със зъби, като че не е много гладен, като че двамата имат всичкото време на света. И в този момент Майкъл разбра, че мястото, на което хранеше страха си, е празно. Той, Майкъл Веригата, не се страхуваше. Обзелото го чувство приличаше на гняв — страховита ярост, примесена с досада, каквато щеше да изпита и от прекалила с бръмченето си под носа му муха. Мътните ги взели, помисли си, докато посягаше към ножницата на колана си. До гуша ми е дошло от тия шибани гадини. Може да има четирийсет милиона като теб, а може и да няма. Но след секунди ще са с едно по-малко.