— Храната ще е проблем — тихо каза той. Прегледали бяха долапа на Лейси. Повечето буркани бяха потрошени.
— Знам.
— И още нещо. Знам, че взривът е бил подземен, но тук може да има радиация. Майкъл казва, че подпочвените води със сигурност са заразени. Според него не бива да оставаме тук повече. От другата страна на долината има постройка. Изглежда има било, по което можем да тръгнем на изток.
— Ами Лиш? Не можем да я преместваме.
Холис замълча.
— Само казвам, че можем да се озовем в безизходица. Освен това сме в голяма беда. Не искаме да се окажем полумъртви от глад в снежна виелица.
Холис имаше право и Питър го знаеше.
— Искаш ли да разузнаете наоколо?
— Щом снегът престане.
Питър кимна отстъпчиво.
— Вземи Майкъл с теб.
— Мислех да взема Гриър.
— Той трябва да остане тук — каза Питър.
Холис помълча, докато обмисли замисъла на Питър.
— Добре — каза той.
Снежната буря вилня цяла нощ, на сутринта небето беше чисто и ясно. Холис и Майкъл се приготвиха да тръгват. Ако всичко минеше добре, щяха да се върнат преди мръкване. Но можело да отнеме и ден. На потъналия в сняг двор Сара прегърна Холис, после Майкъл. Гриър и Ейми стояха вътре с Алиша. През последните двайсет и четири часа, откакто ѝ бяха дали втората доза от вируса, състоянието ѝ, изглежда, се стабилизира. Но треската ѝ продължаваше да е силна, а очите ѝ се влошиха.
— Само… не го проточвайте — каза Холис на Питър. — Тя не би искала.
Чакаха. Ейми сега седеше близо до Алиша, изобщо не се отделяше от леглото ѝ. За всички беше ясно какво се случва. И най-леката светлина в стаята я караше да трепва, отново започна да опъва въжетата.
— Бори се с него — каза Ейми. — Но се опасявам, че ще загуби.
Мръкна, от Майкъл и Холис нямаше никакъв знак. Питър за пръв път изпитваше такова отчаяние. Защо не действаше, както е станало с Лейси? Не беше лекар, само налучкваха какво да правят. Известно му беше, че втората доза може да я убие. Питър знаеше, че Гриър го наблюдава, чакаше да действа. А той не беше в състояние да направи каквото и да било.
Веднага след зазоряване Сара го разтърси, за да се събуди. Питър беше заспал на стола, оборил глава на гърдите си.
— Мисля… че се преобразява — каза тя.
Изопнала тялото си, със здраво стиснати мускули на челюстта и кожата, под която се виждаше потрепване, Алиша дишаше учестено. От задната част на гърлото ѝ се надигна ниско, мощно стенание. За миг се отпусна. После всичко започна отначало.
— Питър.
Обърна се и видя Гриър на прага. Държеше нож.
— Време е.
Питър се изправи и застана между Гриър и леглото на Алиша.
— Не.
— Знам, че е трудно, но тя е войник. Войник от Експедиционния. Време е да поеме последния си път.
— Не, това не е ваша работа — протегна ръка. — Дайте ми ножа, майоре.
Гриър се подвоуми, изпитателно огледа лицето на Питър.
— Не е необходимо ти да го правиш.
— Напротив — не се страхуваше, беше се примирил. — Обещах ѝ. Аз трябва да го направя.
Гриър неохотно подаде ножа. Позната тежест и баланс. Питър видя, че това е собствения му нож, онзи, който беше оставил при вратата на Юстас.
— Искам да остана насаме с нея, ако нямате нищо напротив.
Сбогуваха се с нея. Питър чу как вратата на къщата се отваря и отново се затваря. Отиде до прозореца и откърти една от дъските, като остави нежната сива утринна светлина да окъпе стаята. Алиша простена и се извърна. Гриър имаше право. Питър знаеше, че разполага само с няколко минути. Спомни си думите на Мънси колко бързо ставало всичко. Как искал да усети освобождаването на тялото си.
Питър седна на ръба на леглото с ножа в ръка. Искаше да ѝ каже нещо, но думите му се струваха незначителни в сравнение с чувството, което изпитваше към нея. Поседя за миг в мълчание, в съзнанието му нахлуха спомени с нея. Негови думи, действия и неизреченото между тях. Само това можеше да стори.
Можеше да остане така цял ден, година, сто години. Но повече не можеше да чака, разбра той. Стана и се изправи до леглото ѝ, обкрачи я през кръста. Хвана ножа с двете си ръце и постави върха му над гръдната ѝ кост. Уязвимото място. Усети как животът му се разполови: половина, в която беше всичко преживяно досега, и половина, на която ѝ предстоеше да изживее всичко занапред. Усети как се надига към него, тялото ѝ се присви срещу въжетата. Ръцете му трепереха, сълзи замъгляваха погледа.
— Прости ми, Лиш — каза той, затвори очи и вдигна ножа, извика цялата си воля, за да намери сила да го забие в нея.
Седемдесет
Пролет беше, а бебето всеки момент щеше да се появи.
От дни Маус имаше контракции. Докато разчистваше в кухнята, лежеше на леглото или наблюдаваше Тео как работи на двора, когато изведнъж го усети: бързо стягане през корема, което я накара да затаи дъх. Това ли е?, попита тя Тео. Време ли е? Сега ли щеше да се роди бебето? За миг тя ту отместваше поглед, ту накланяше встрани главата, като че слушаше далечен шум. После вниманието ѝ отново се насочваше към него с успокояваща усмивка. Готово. Видя ли? Нищо няма. Само една. Всичко е наред. Върни се към работата си, Тео.