Чудеше са дали с всяко раждане е така. Не знаеше. Ужасно беше и безкрайно, подобно нещо не беше преживявал. Чудеше се дали Маусами ще има сили, когато дойде време да напъва, за да се роди бебето. Между контракциите тя изпадаше в унес, подобен на сън, съсредоточаваше се, знаеше той, подготвяше се за следващата вълна от болка да премине през нея. Можеше само да разтрива гърба ѝ, но това, изглежда, не помагаше много. Изглежда изобщо не помагаше.
Палеше фенера — втора нощ, помисли си той отчаян, как можеше да продължи втора нощ? — когато чу силен вик от Маус. Обърна се и видя от нея да тече кървава рядка слуз и се заизвива по бедрата ѝ.
— Маус, кървиш?
Тя се претърколи по гръб и дигна нагоре бедра. Дишаше много бързо, лицето ѝ плуваше в пот.
— Дръж. Краката ми — сподавено каза.
— Как да ги държа?
— Аз. Ще напъвам. Тео.
Застана в края на леглото и постави ръце на коленете ѝ. При следващата контракция тя се присви в кръста и го притисна с тежестта си.
— О, Боже. Виждам го.
Разтворила се беше като цвете, откриваше се кръгла розова кожа с мокра черна коса. В следващия миг гледката изчезна, венчелистчетата на цветето се затвориха и придърпаха бебето навътре в нея.
Още три, четири, пет пъти тя напъваше, всеки път бебето се показваше и също толкова бързо изчезваше. За пръв път си помисли: бебето не иска да се роди. Това бебе иска да остане там, където е.
— Помогни ми, Тео — умоляваше го тя, останала без сили. — Извади го, извади го, моля те, извади го навън.
— Трябва отново да напънеш, Маус! — Тя изглеждаше напълно изтощена, безжизнена, на ръба да рухне. — Чуваш ли ме? Трябва да напъваш!
— Не мога, не мога!
Обхвана я следващата контракция, тя вдигна глава и нададе животински вик от болка.
— Напъвай, Маус, напъвай!
Тя напъна. Когато се показа върхът на главата на бебето, Тео се пресегна и пъхна показалеца си в нея, в нейната топлина и влага. Напипа издатината на очна ябълка, деликатната крива на нос. Не можеше да издърпа бебето, нямаше за какво да го хване, трябваше бебето да дойде при него. Отдръпна ръка и я постави под нея, наклони рамо над краката ѝ, за да прихване и подпомогне усилието ѝ.
— Почти успяхме! Не спирай!
И сякаш допирът на ръката му даде воля на бебето, за да се роди, показа се лицето му, плъзна се вън от нея. Великолепна, непозната гледка, с уши, нос, уста и изпъкнали жабешки очи. Тео сви шепа под гладката, влажна извивка на черепа му. Пъпната връв, полупрозрачна, изпълнена с кръв тръба, се увиваше около врата на бебето. Макар никой да не му го беше казвал, Тео внимателно пъхна показалец под нея и внимателно я отметна. После отново пъхна ръка в Маусами, с пръст подхвана ръката на бебето и дръпна.
Тялото се размърда свободно, изпълни ръцете на Тео с хлъзгава топлина. Момче. Бебето беше момче. Но не беше поело въздух, нито издало какъвто и да било звук. Появата му на света не беше завършена, но Маус му беше обяснила тази част много добре. Тео обърна бебето в ръцете си, обхвана слабичкото му телце по дължина на ръката си и като придържаше обърнатото му надолу лице с длан, започна да разтрива гърба на бебето, като движеше пръстите на свободната си ръка в кръгови движения. Сърцето му биеше лудо в гърдите, но не изпитваше страх. Умът му беше ясен и съсредоточен, вложил цялото си същество в изпълнението на тази единствена задача. Хайде, казваше той, хайде дишай. След всичко, през което премина току-що, защо това да е толкова трудно? Бебето тъкмо се беше родило, а Тео вече чувстваше влиянието му над себе си — как само със съществуването си това малко, розово същество в ръцете му определя всичко в живота на Тео. Хайде, бебе. Давай. Отвори дробове и поеми дъх.
И то го направи. Тео усети как мъничката му гръд се изпълва с въздух, ясно изхлипване, след което ръката му беше изпръскана с нещо топло и лепкаво като след кихане. Бебето пое дъх за втори път, изпълни дробовете си и Тео усети как животворната сила се вля в него. Тео го обърна, посегна към кърпата. Бебето заплака не с гръмогласен рев, какъвто беше очаквал, ами все едно замяука. Избърса носа, устните и бузите му и обра последните остатъци от слуз от устата му с пръст, а после го постави с все още непрерязана връв на гърдите на Маусами.
Лицето ѝ беше изтощено, подпухнало и изнурено. В ъгълчетата на очите ѝ видя разперили се бръчици, които не бяха там само преди ден. Успя да му се усмихне немощно, но благодарно. Свършило беше. Бебето се беше родило, най-после бебето беше с тях.
Той зави бебето с одеяло, зави и двама им, приседна до тях на леглото и се отпусна: заплака.