Тео се събуди посред нощ с мисълта: Къде е Конрой?
Маус и бебето спяха. Решили бяха — или по-скоро Маус реши, а Тео бързо се съгласи — да го кръстят Кейлъб. Внимателно и добре го бяха повили в одеяло и го бяха поставили на леглото до нея. Въздухът в стаята все още беше наситен с остър, землист мирис, на кръв, пот и раждане. Тя беше накърмила бебето или се беше опитала — млякото ѝ нямаше да дойде ден или малко повече — и сама беше хапнала малко, каша от варени картофи от мазето и няколко хапки от сипкава ябълка от зимните им запаси. Скоро щеше да се нуждае от белтъци, Тео го знаеше, но наоколо беше пълно с дребен дивеч, след като времето се беше затоплило. Щом посвикнат с новото положение, той ще трябва да иде на лов.
Изведнъж се оказа някак очевидно, че никога няма да напуснат това място. Имаха всичко, от което се нуждаеха, за да живеят. С години къщата беше чакала някой отново да я превърне в дом. Когато Питър се върне, това щеше да му каже Тео. В онази планина може и да има нещо, а може и да няма. Беше без значение. Това беше дом, никога нямаше да го напуснат.
Дълго седя и размишлява над тези неща, изпълнен с тихо удивление, което сякаш се беше крило в най-съкровената му част. Накрая изтощението го надви. Той се присви до тях и скоро заспа.
Сега, буден, осъзна, че напълно е забравил за Конрой. Затърси в мислите си кога за последно кучето е било наблизо. Късно по някое време, около залез, Конрой беше започнал да вие, за да го пуснат навън. Тео набързо го пусна, не искаше да оставя и за миг Маус сама. Конрой никога не се отдалечаваше, а щом приключеше с делата си, започваше да дращи по вратата. Тео беше толкова зает, че просто беше затръшнал вратата и се втурна обратно по стъпалата напълно забравил за него.
Досега. Странно, помисли си той, че не е чул нищо, дори тихичко проскимтяване. Никакво дращене по вратата, нито лай отвън. В продължение на дни, след като беше открил следите от стъпки в хамбара, Тео беше нащрек, никога не се отдалечаваше от къщата, винаги държеше пушката под ръка. Нищо не каза на Маусами, не искаше да я тревожи. Но мина време и нови следи не се появиха, той остави умът му да се насочи към по-належащи проблеми като бебето. Улови се, че се чуди дали пък не е объркал следите. Стъпките биха могли да са негови все пак, а пък Конрой можеше да е измъкнал консервата от боклука.
Тихо се надигна, взе фенера, ботушите и пушката от мястото ѝ до вратата и слезе в дневната. Седна на стъпалата, за да се обуе, не си върза връзките. Вдигна въглен от огнището и го доближи до фитила на фенера, после отвори вратата.
Очакваше да намери Конрой заспал на верандата, но тя беше пуста. Вдигна фенера, за да освети по-надалеч, и слезе на двора. Нямаше нито луна, нито звезди. Духаше влажен пролетен вятър, носеше дъжд. Вдигна лице сред сгъстяващата се мъгла, светлината обля челото и бузите му. Кучето, където и да се залутало, щеше да е щастливо да го види. Искаше му се да се прибере, да се скрие от дъжда.
— Конрой! — извика. — Конрой, къде си?
Останалите постройки бяха тихи. Конрой никога не беше проявявал и бегъл интерес към тези постройки, по някакъв кучешки инстинкт долавяше, че у тях нямаше нищо, което да си струва. Вътре имаше разни предмети, мъжът и жената ги ползваха, какво значение имаше това за него?
Тео бавно се приближи по пътеката, под едната си ръка стискаше пушка, а с другата осветяваше района с фенера. Ако дъждът се засилеше, не знаеше дали това чудо щеше да продължи да гори. Проклето куче, помисли си той. Не му беше времето сега да се крие така.
— Конрой, по дяволите, къде си се запилял?
Тео го откри при последната постройка. Щом го видя, разбра, че е мъртъв. Тялото му стоеше неподвижно, сребристата му козина беше цяла в кръв.
После, когато се връщаше от постройката — звукът полетя с непогрешимостта на неуловима стрела и прониза разума му с ужас, — чу как Маусами пищи.
Трийсет стъпки, петдесет, сто: фенерът го нямаше, изпуснат до трупа на Конрой, той тичаше в мрака с незавързани обувки, първо едната, другата, едната, другата се гонеха на краката му. Връхлетя със скок на верандата, блъсна вратата, хукна по стълбите.
Спалнята беше празна.
Бегом затърси из къщата, викаше я по име. Нямаше следи от борба, Маус и бебето бяха изчезнали. Връхлетя в кухнята, върна се, точно навреме, за да чуе странно приглушения ѝ писък, сподавен като че идваше изпод вода.
Маус беше в хамбара.
Втурна се в спринт на живот и смърт нататък, хвърли се върху вратата, завъртя се, за да обходи мрака вътре с пушката си. Маус седеше на задната седалка на старото волво, притискаше бебето до гърдите си. Махаше като обезумяла, думите ѝ бяха приглушени от дебелото стъкло.