Една слънчева сутрин изкараха снегохода и натовариха багажа си. От стрехите висяха гигантски висулки като дълги, блестящи зъби. Гриър, който помагаше на Майкъл в поправянето на машината — оказа се, че някога бил механик и разбираше нещичко от двигатели, — седна в кабината до него. Останалите щяха да пътуват отгоре, на широка метална платформа с перила. Махнали бяха греблото, за да намалят теглото с надеждата да спечелят още няколко километра с малкото гориво, с което разполагаха.
Майкъл отвори прозореца и се провикна към задната част на машината.
— Всички ли се качиха?
Питър привързваше последната част от багажа към снегохода. Ейми се беше настанила при парапета. Холис и Сара стояха под него и подаваха ските.
— Задръж минута — отговори той. Стана и сви ръцете си на фуния пред устата си. — Лиш, размърдай се!
Тя излезе от хотела. Като всички, и тя носеше червено яке с надпис СКИ ПАТРУЛ на гърба, малки кожени ботуши, които пасваха на ските, а панталоните ѝ до колене бяха покрити с чифт платнени гамаши. Косата ѝ отново беше пораснала в още по-наситено червен цвят, но скрита в по-голямата си част от шапката с издължена периферия. Тъмни очила с прикрепени към стъклата кожени парчета скриваха очите ѝ и покриваха страните на лицето ѝ като чифт опулени очи.
— Ние не тръгваме ли постоянно нанякъде, или така ми се струва — отговори му тя. — Исках да се сбогувам с мястото.
Стоеше на края на верандата, на десетина метра и горе-долу на височината на платформата на снегохода. Питър позна по внезапно извилата се усмивка на лицето ѝ и начина, по който наклони глава — първо на една страна, после на друга — какво се канеше да направи, измерваше разстоянието и ъгъла. Махна шапката си, остави косата си на слънчевата светлина и я вмъкна в якето, върна се три стъпки обратно и приклекна. Ръцете ѝ отстрани, полюля се, после замръзна. Изправи се на пръсти.
— Лиш…
Твърде късно: с два скока и беше във въздуха. Верандата, където стоеше, беше пуста. Алиша се носеше във въздуха. Такава гледка, помисли си Питър, трябваше да се види. Алиша Ножовете, Най-младият капитан от Деня, Алиша Донадио, Последната от Експедиционния, се носеше във въздуха. Прелетя на фона на слънцето, с протегнати ръце, събрани крака, в най-високата точка на скока си, тя притисна брадичка към гърдите си и се преобърна през глава, после насочи краката си към снегохода, вдигна ръце и тялото ѝ се спусна към тях като стрела. Приземи се на платформата с раздрусване и трясък, приклекна, за да омекоти силата на удара.
— Мамка му! — Майкъл се обърна иззад волана. — Какво беше това?
— Нищо — отвърна Питър. Още усещаше металните вибрации от приземяването ѝ да отекват в костите му. — Лиш. Това беше.
Алиша се изправи и почука по стъклото на кабината.
— Отпусни се, Майкъл.
— Рояци, реших, че двигателят е изгърмял.
Холис и Сара се качиха. Алиша зае мястото си до перилото и се обърна към Питър. Дори през матовата опушеност на очилата ѝ Питър виждаше оранжевия отблясък на очите ѝ.
— Прости ми — каза с виновна усмивка. — Реших, че мога да закова на място.
— Май никога няма да свикна с това ти поведение — отвърна той.
Ножът не стигна тялото ѝ. Или напротив, стигна, но изведнъж замръзна.
Всичко замръзна.
Алиша го накара да замръзне, като улови Питър за китките. Закова острието в спускащата се дъга на сантиметри от гърдите си. Въжетата се бяха разкъсали като хартия. Питър усещаше силата на ръцете ѝ, титанична сила, многократно надвишаваща човешката, и разбра, че е прекалено късно.
Но когато тя отвори очи, разпозна в тях предишната Алиша.
— Ако за теб не е проблем, Питър — беше казала, — би ли затворил капаците? Светлината тук е непоносимо ярка.
Новото същество. Така я наричаха. Не беше нито човек, нито вирал, някак съчетаваше природата и на двата вида. Не можеше да чувства виралите както Ейми, не чуваше въпроса им, огромната печал на света. Във всяко отношение беше себе си, същата Алиша, която си беше открай време, освен в едно: намислеше ли си нещо, можеше да направи изумителни неща.
Но пък, помисли си Питър, не беше ли така открай време при нея?
Снегоходът издъхна, след като видяха подножието на склона. С пуфтене, хриптене и кихане на дим от изтерзания ауспух изминаха още няколко метра с веригите и застинаха.
— Това е — извика Майкъл от кабината. — От тук сме пеша.
Всички слязоха. Питър долови сред дърветата шума на реката долу, набъбнала от притока на оттичащите се потоци. Вървяха към гарнизона, поне два дни път в лепкавия пролетен сняг. Разтовариха багажа и си поставиха ските. Понаучили се бяха от книга, която откриха в хотела, тъничък, пожълтял том със заглавие Основи на карането на ски, въпреки че думите и снимките в него представяха цялата работа много по-лесна, отколкото беше в действителност. Най-трудно му беше на Гриър, едва успяваше да остане прав, а дори когато успяваше, винаги литваше безпомощно сред дърветата. Ейми даваше всичко от себе си, за да му помогне. Тя свикна на мига, пързаляше се и се движеше с пъргава грация и му показваше какво да прави.