Зад него Дойл се разшава и разтърка очи. Надигна се на мястото си и се заозърта.
— Пристигнахме ли, тате?
— Това е само контролен пункт. Хайде, заспивай пак.
Улгаст отклони колата от върволицата и потегли към най-близкия униформен. Свали прозореца и показа документите си.
— Федерални агенти. Има ли начин да ни помогнете да минем по-бързо?
Униформеният си беше истинско дете, с нежно лице, обсипано с пъпчици.
Бронираната жилетка го правеше по-едър, но Улгаст беше сигурен, че малко остава да е хилав. Би трябвало да го пратят обратно вкъщи, помисли си Улгаст, и завит уютно в леглото, да сънува някое момиче от класа по алгебра, а не да стои на магистрала в Мисисипи, навлечен с десет килограма кевлар и провесил боен автомат на гърдите си.
Момчето огледа документите на Улгаст с бегъл интерес, после наклони глава към бетонената постройка до магистралата.
— Налага се да отбиете встрани при станцията, сър.
Улгаст въздъхна с раздразнение.
— Нямам време за това, синко.
— Искате да нарушите правилата.
В този момент, в светлината на фаровете им към тях се приближи втори човек от охраната. Обърна се гърбом към колата им и свали оръжието си. Какво бе, мамка му, помисли си Улгаст.
— За Бога. Това нужно ли е?
— Дръжте ръцете си така, че да ги виждаме, сър! — излая вторият военен.
— Защото сме били шумни ли? — намеси се Дойл.
Първият военен от охраната се обърна към мъжа, застанал в светлините на фаровете. Махна му, за да го накара да свали оръжието си.
— Полека, Дуейн. Федерални са.
Вторият се подвоуми, после сви рамене и се отдалечи.
— Съжалявам за случилото се. Просто отбийте. Няма да ви бавят.
— Най-добре — каза Улгаст.
В станцията дежурният офицер огледа документите им и ги помоли да изчакат, докато провери идентификационните им номера във ФБР, щатския офис, дори щатските и местните полицейски служби. Вече всички работеха с обща система, а движението им се проследяваше. Улгаст си наля чаша отвратително кафе от кафеварката, отпи насила няколко глътки и го метна в боклука. Имаше табела, че пушенето е забранено, но стаята вонеше като стар пепелник. Според часовника на стената тъкмо минаваше шест. След около час слънцето щеше да изгрее.
Дежурният офицер излезе иззад бюрото си с документите им. Беше стегнат мъж, безличен и облечен в сивата щатска униформа.
— Добре, господа. Можете да поемате на своето приятно пътешествие. Само още нещо: според системата снощи сте имали резервации за полет до Денвър. Вероятно е грешка, но трябва да го впиша.
Отговорът на Улгаст беше готов:
— Имахме. Но ни изпратиха в Нашвил за федерален свидетел.
Дежурният офицер обмисли отговора му за миг и после кимна. Вписа информацията в компютъра си.
— Много добре. Лошо е, че не са ви изпратили с полет. Дотам сигурно има към хиляда и шестстотин километра.
— На мен ли го казвате! Съобщават ми къде да отида и отивам, толкова.
— Така да е, приятел.
Върнаха се при колата си, а човек от охраната ги чакаше на изхода. Минута по-късно вече бяха на магистралата.
— Нашвил ли? — попита Дойл.
Улгаст кимна, вперил поглед в пътя отпред.
— Помисли само. Тази магистрала има контролни пунктове в Арканзас и Илинойс, един на юг от Сейнт Луис и един на половината разстояние между Нормал и Чикаго. Но като тръгнеш по 40 магистрала през Тенеси, първият контролен пункт е чак в другия край на щата, на междущатската 40 и 75. Ще рече, че това е последният контролен пункт от тук до Нашвил, затова системата изобщо няма да отчете, че ние изобщо не сме били там. Можем да вземем човека в Мемфис, да прекосим Арканзас, да минем покрай контролния на Оклахома, като поемем по обиколния път около Тулса, да излезем на магистрала 70 северно от Уичита и да се срещнем с Ричардс на границата с Колорадо. Един контролен пункт до Телърайд и Сайкс може да се справи с него. И никъде не се казва, че сме ходили до Мемфис.
Дойл се намръщи.
— Ами моста на 40 магистрала?
— Налага се да го заобиколим, но има доста лесен обиколен маршрут. На около осемдесет километра южно от Мемфис над реката има стар мост, който се свързва с щатската магистрала откъм страната на Арканзас. Мостът не се отчита заради големите танкери, които идват от Ню Орлиънс, затова по него преминават само коли и освен това е автоматизиран. Скенерът за баркода ще ни регистрира, ще ни засекат и камерите, но ако се наложи да се справяме с това, няма да е трудно. После ще поемем по пътя си на север, ще тръгнем по междущатска 40 на юг от Литъл Рок.