— Ето така — казваше тя, — сякаш се носиш по снега. Лесно е.
Лесно не беше. Дълго след началото не беше и за останалите, дори след полагащият им се дял от падания, но с времето карането на ски поне привидно им се удаваше с лекота.
— Всички готови ли са? — попита Питър, докато щракваше ски автоматите. От групата се надигна мърморене. Слънцето беше високо в небето и пладне преваляше. — Ейми?
Момичето кимна.
— Готови сме, мисля.
— Добре. Всички нащрек.
Прекосиха реката по стар железен мост, тръгнаха на запад, прекараха една нощ на открито и стигнаха гарнизона в края на втория ден. В долината вече беше пролет. На по-малката надморска височина снегът се беше стопил, а откритата земя се беше превърнала в гъста кал. Смениха ските си с хъмвито, което батальонът беше изоставил, взеха си храна, гориво и оръжия от подземния таен склад и отново поеха на път.
Имаха достатъчно гориво, за да стигнат чак до границата с Юта. Дори и по-далече. След това, освен ако не намереха още, отново щяха да тръгнат пеша. Поеха на юг покрай хълмовете през суха местност с кървавочервени скали, които се издигаха около тях във фантастични образувания. Нощуваха, където можеха — зърнен силоз, каросерия на изоставен камион, бензиностанция с форма на индианска колиба.
Знаеха, че не са в безопасност. Виралите на Бабкок бяха мъртви, но оставаха другите. Виралите на Соуса. Виралите на Ламбрайт. Виралите на Бейфъс, Морисън, Картър и останалите. Това бяха научили. Това им беше показала Лейси, когато взриви бомбата, както и Ейми, когато стоеше сред Безброя, а безбройните лежаха в снега и умираха. Научили бяха какви са Дванайсетте и не само, а и как да дадат свобода на другите.
— Според мен най-близката аналогия са пчелите — каза Майкъл. По време на дългите им дни в планината Питър им беше дал да изчетат документите на Лейси. Групата с часове ги обсъждаше. Накрая Майкъл изказа предположение, което събра всички факти.
— Тези Дванайсет първоначални обекта — продължи той и посочи към папките — са като пчели-царици, всеки с различна мутация на вируса. Носителите на отделната мутация са част от колективно съзнание, свързано с изходния приемник.
— Как пък го разбра? — попита Холис. От всички той беше най-скептично настроен и разнищваше всяка подробност.
— От начина, по който се движат, като начало. Замисляли ли сте се за това? Всичко, което правят, изглежда съгласувано, защото е съгласувано, както и Олсън каза. Колкото повече размишлявам, толкова повече смисъл придобива. Фактът, че винаги се движат на ята — също като пчелите, които се движат на рояци. Обзалагам се, че изпращат и разузнавателни групи по същия начин, за да установят нов кошер, като онзи в мината. А също обяснява защо отвличат един на всеки десет души. Погледнете на това като вид репродукция, начин да продължат линията на вирала.
— Като семейство? — попита Сара.
— Ами много точно пасва. Тук говорим за вирали, не го забравяйте. Но предполагам, че и така може да се погледне.
Питър си спомни нещо, което Ворхис му беше казал, че виралите се — как беше думата? — събирали в купове. Разказа го на останалите.
— Вписва се — съгласи се Майкъл с кимане. — Вече почти няма дивеч, нито хора. Храната им свършва, на привършване са и възможностите да намират нови гостоприемници за заразата. И те са биологичен вид като останалите, програмирани да оцеляват. Затова всичко това говори, че може би става дума за вид приспособяване, за да се запази енергията.
— Искаш да кажеш… че сега са по-слаби ли? — предположи Холис.
Майкъл обмисли въпроса, потри наболата си брада.
— Относително е да са по-слаби — предпазливо каза той, — но да, според мен. Отново се връщам на приликата с пчелите. Пчелите от рояка правят всичко възможно, за да защитят пчелата-майка. Ако Ворхис е прав, тогава около всеки един от първите Дванайсет ще наблюдаваме скупчване. Според мен на това се натъкнахме в Рая. Нужни сме им живи. Обзалагам се, че има още единайсет големи рояка като този.
— И ако можем да ги открием, какво? — попита Питър.
Майкъл се намръщи.
— Ще оставим един на друг мили спомени, бих казал.