Питър се приведе на стола.
— Но какво, ако успеем да ги открием? Ако открием и другите от Дванайсетте и ги убием, какво?
— Умре ли пчелата-майка, с нея умира и роякът.
— Като Бабкок. Като Безброя.
Майкъл предпазливо огледа другите.
— Виж, това е само теория. Видяхме какво стана, но може и да греша. Което не разрешава първия проблем — как да ги открием. Континентът е огромен. Могат да са навсякъде.
Питър изведнъж осъзна, че всички гледат в него.
— Питър? — обърна се към него Сара, седнала до него. — Какво има?
Те винаги се връщат у дома, помисли си той.
— Мисля, че знам къде са — каза Питър.
Потеглиха. На петата нощ — бяха в Аризона, близо до границата с Юта — Гриър се обърна към Питър с думите:
— Знаеш ли, странно е как винаги съм си мислил, че е измишльотина.
Седяха около огън с пращящи клони, който прогонваше студа. Алиша и Холис бяха на пост, обхождаха периметъра. Останалите спяха. Намираха се сред обширна пуста долина, намерили бяха подслон под мост над сухо дере.
— Кое е измишльотина?
— Филмът. Дракула. — Гриър беше отслабнал през изминалите седмици. Косата му беше пораснала около сива тонзура, имаше и брада. Трудно им беше да си представят времето, в което не е бил един от тях. — Ти не си гледал края, нали?
На Питър нощта в столовата му се струваше много далечна. Замисли се и се помъчи да се сети за хода на събитията.
— Прав си — накрая каза. — Гласяха се да убият момичето, когато се върна Синият взвод. Харкър и онзи другият, Ван Хелсинг — сви рамене. — Почти се зарадвах, че няма да ми се наложи да гледам тази част.
— Там е работата. Не убиват момичето. Убиват вампира. Уцелват кучия син право в уязвимото място. И изведнъж Мина се събужда като нова — Гриър сви рамене. — Тази част някак все не ми се връзваше, да ти кажа истината. Но сега не съм толкова сигурен. След всичко, което видях в планината — замълча. — Според теб, те дали си спомнят наистина кои са били? Че не могат да умрат, докато не си спомнят?
— Така казва Ейми.
— А ти ѝ вярваш.
— Да.
Гриър кимна, за миг запази мълчание.
— Чудно. Цял живот съм се опитвал да ги избивам. Никога не съм се замислял за хората, които са били. По някаква причина не ми се е струвало важно. Сега откривам, че им съчувствам.
Питър разбираше какво има предвид. И той мислеше за същото.
— Аз съм войник, Питър, и толкова. Или поне бях. На практика аз съм самоволно отлъчил се, както разбираш. Но има някакъв смисъл във всичко случило се. Дори присъствието ми тук с вас има някакъв смисъл. Повече от случайност е.
Питър си спомни историята, която му разказа Лейси, за Ной и кораба, и за пръв път се замисли над една подробност. Ной не е бил сам. Имало е животни с него, разбира се, но не само. Взел е семейството си със себе си.
— Какво, според теб, трябва да направим? — попита той.
Гриър поклати глава.
— Не решавам аз, струва ми се. Онези стъкленици са в твоята раница. Онази жена ги е дала на теб, на никой друг. Ако питаш мен, приятелю, ти трябва да решиш — стана и взе пушката си. — Но ако искаш мнението ми на войник, десетима като Донадио ще са непобедимо оръжие.
Тази нощ повече не говориха. Моуъб беше на два дни път.
Наближиха стопанството от юг. Сара беше на волана на хъмвито, Питър отгоре с бинокъла.
— Има ли нещо? — извика Сара.
Беше късен следобед. Сара спря колата сред широката равнина на долината. Надигнала се беше силна пясъчна буря, която пречеше на Питър да вижда ясно. След четири топли дни температурите отново бяха паднали и застудя като през зимата.
Питър скочи долу и издуха ръцете си. Останалите се бяха натъпкали на седалките с багажа.
— Виждам постройките. Никакво движение. Много е прашно.
Замълчаха, притеснени от това, какво ще открият. Поне гориво имаха, южно от Блендинг се бяха натъкнали — всъщност направо налетели — на голямо хранилище на гориво, две дузини покрити с ръжда резервоари, които стърчаха от земята като поле с гигантски гъби. Разбраха, че ако са изчислили вярно пътя си, като търсят летища и по-големи градове, особено такива с железници, ще могат да намерят достатъчно гориво, с което да стигнат чак у дома, само хъмвито да устиска.
— Карай напред — каза Питър.
Сара бавно подкара колата към улицата с малки къщички. С нарастващ страх Питър си помисли, че всичко изглежда така, както го бяха видели за пръв път — пусто и изоставено. Тео и Маусами трябваше да са чули шума от двигателя и вече да са излезли. Сара се насочи към верандата на главната къща и загаси двигателя. Всички слязоха. Къщата си оставаше безмълвна.
Алиша докосна Питър по рамото и първа заговори: