Така и постъпиха.
Късно следобед на втория ден положиха Гълън в последния му дом. Всички се бяха събрали на двора, освен Тео, който беше прикован към леглото и щеше да прекара в него много дни. Сара предложи всеки един от тях да разкаже по някоя история, свързана с Гълън — отначало им беше трудно, защото беше човек, когото никой от тях не познаваше добре, освен Маус, нито пък харесваха чак толкова. Но накрая все пак успяха, разказаха по някой случай, в който Гълън беше казал или направил нещо забавно, проявил вярност или любезност, докато Гриър и Ейми гледаха като свидетели на ритуала. Когато приключиха, Питър разбра, че се е случило нещо много важно, признание, което веднъж направено, вече не може да бъде заличено. Трупът, който заровиха, може и да беше на вирал, но онзи, когото погребаха, беше човек.
Последна говори Маусами. Тя гушкаше бебето Кейлъб, което спеше. Питър видя, че в очите ѝ има сълзи.
— Искам само да кажа, че той беше много по-смел, отколкото хората си мислеха. Истината беше, че почти не виждаше. Не искаше никой да знае колко зле е зрението му, но аз знаех. Твърде горд беше, за да го приеме. Съжалявам, че го разочаровах толкова много. Знам, че искаше да бъде баща и може би затова е дошъл тук. Може и думите ми да ви прозвучат странно, но мисля, че той щеше да е добър баща. Само да беше получил тази възможност.
Тя замълча, премести бебето от другата страна и със свободната си ръка избърса сълзите.
— Това е — каза тя. — Благодаря на всички ви, че го направихте. Ще ви помоля да ме оставите за минута сама.
Отдръпнаха се и оставиха Маус. Питър се качи към спалнята и завари брат си буден и седнал. Поставеният му в шина крак лежеше пред него. Според Сара, освен счупения крак имаше и три пукнати ребра. Късмет, че е останал жив.
Питър отиде до прозореца и погледна към двора отгоре. Маус все още стоеше до гроба, извърнала лице. Бебето се беше събудило и се сърдеше. Маус се въртеше, с една ръка поддържаше главичката на Кейлъб, който лежеше на рамото ѝ, докато се опитваше да го успокои.
— Тя още ли е отвън? — попита Тео.
Питър се обърна към брат си, който гледаше в тавана.
— Няма проблем, дори да е — каза Тео. — Просто се… чудех.
— Да, там е още.
Тео не каза нищо, лицето му беше непроницаемо.
— Как е кракът ти? — смени темата Питър.
— Боли — Тео прокара език по счупените си зъби. — Но най-много ме дразнят тези зъби. Сякаш липсва нещо, което иначе трябва да си е на мястото. Не мога да свикна.
Питър отново погледна през прозореца. Мястото, където стоеше Маус, беше празно. Отдолу се чу как вратата на кухнята се затваря, после отново се отваря. Гриър излезе с пушка. Поспря за миг, после прекоси двора по посока на купчината дърва в хамбара, подпря пушката на стената, взе секира и започна да цепи дърва.
— Виж — каза Тео, — знам, че те изоставих, като не продължих с вас.
Питър отново погледна към брат си. Някъде от къщата вече чуваше гласовете на другите, които се събираха в кухнята.
— Всичко е наред — каза той. След всичко случило се, Питър отдавана беше загърбил огорчението. — Маус имаше нужда от теб, аз бих сторил същото.
Брат му поклати глава.
— Остави ме да ти кажа нещо. Знам, че за стореното от теб се иска много смелост. Не искам да оставаш с впечатлението, че не го знам. Но сега всъщност не говоря за смелостта. Лесно е да си смел, когато другата възможност е да те убият. Мъчнотията е в надеждата. Видял си надежда някъде там далече, където никой друг не я е виждал, и си тръгнал към нея. Аз не съм способен на това. Опитвал съм, повярвай ми, дори само защото татко така отчаяно го искаше от мен. Но аз не го мога. И знаеш ли кое е странното? Когато го прозрях, се зарадвах.
През ума на Питър мина, че брат му звучи едва ли не ядосано. А въпреки това по лицето на Тео се четеше облекчение, докато говореше.
— Кога? — попита Питър.
— Кога какво?
— Кога го разбра?
Тео примигна.
— Истината ли? Май винаги съм го знаел, поне за себе си. Но едва през първата нощ в електростанцията видях какво таиш у себе си. Не защото беше излязъл навън, защото съм сигурен, че идеята е била на Лиш. Ами заради изражението на лицето ти, сякаш там навън беше видял целия си живот. Нахоках ви, естествено. Постъпката ви беше глупава, можеха да ни избият всички. Но най-вече се почувствах облекчен. Знаех, че повече няма да се налага да се преструвам. — Въздъхна и поклати глава. — Никога не съм искал да бъда като татко, Питър. Винаги съм считал, че Дългите походи са лудост, дори още преди да поеме на поход сам на коня си и повече да не се върне. Никакъв смисъл не виждах в тях. Но сега гледам теб, Ейми и знам, че целта не е да видиш смисъл в тях. Нищо свързано с тях няма смисъл. Стореното от теб се дължи на вярата ти. Не ти завиждам, и знам, че ще се притеснявам за теб всеки ден от живота си. Гордея се с теб — замълча. — Искаш ли да знаеш и друго?