Питър беше прекалено изумен, за да отговори. Едва успя да кимне.
— Мисля, че наистина ни е спасил призрак. Попитай Маус, тя ще ти каже. Не знам какво е, но тук има нещо различно. Мислех, че съм мъртъв. Всички ни считаха вече за мъртви. Не го мислех, знаех го. Така както знам и това, че самото място бди над нас. Казва ни, че докато сме тук, ние сме в безопасност — впери очи в Питър с поглед на обсебен. — Може и да не вярваш.
— Не съм казал, че не ти вярвам.
Тео се разсмя и се намръщи на болката от превързаните си ребра.
— Хубаво — каза той и отпусна глава на възглавницата. — Защото аз вярвам в теб, братко.
За известно време нямаше да ходят никъде. Сара каза, че кракът на Тео има нужда поне от шейсет дни, преди да си помисля да ходи, а Маусами все още беше прекалено слаба, изтормозена от дългото и болезнено раждане. От всички тях само бебето Кейлъб изглеждаше напълно доволно. Само на няколко дни, а очите му вече бяха ясни и широко отворени, любопитни. Усмихваше се сладко на всички, но най-много на Ейми. Когато чуеше гласа ѝ или пък само почувстваше присъствието ѝ, надаваше остър и щастлив вик, размахваше ръце и крака.
— Харесва те, мен ако питаш — каза един ден Маус в кухнята, когато се мъчеше да кърми. — Подръж го, ако искаш.
Питър и Сара наблюдаваха, Ейми седна на масата, а Маусами внимателно нагласи Кейлъб в ръцете ѝ. Една от ръчичките му се беше измъкнала от пелената. Ейми се приведе над него и му позволи да я сграбчи за носа с мъничките си пръстчета.
— Бебе — усмихваше се тя.
Маус се засмя шеговито.
— Ами такова е — притисна с длан болезнените си гърди и простена. — Момче при това.
— За пръв път виждам — Ейми гледаше лицето му. Всяка частица от него беше толкова нова, сякаш пропита с някаква чудотворна, животворна течност. — Здравей, бебе.
Къщата беше малка за всички, а Кейлъб се нуждаеше от тишина. Измъкнаха допълнителни матраци и се преместиха в една от празните постройки от другата страна на пътеката. Откога ли в нея не беше се случвало такова нещо? Откакто хора са живеели в повече от една къща? Покрай реката се раззелениха храсталаци с горчиви малини, които трупаха сладост на слънцето. Водата гъмжеше от риба. Всеки ден Алиша се връщаше от лов, покрита с прах и усмихната, с преметнат на гърба си и вързан с ремък дивеч: дългоухи зайци, тлъсти пъдпъдъци, нещо, което изглеждаше като кръстоска между катерица и мармот, а месото му имаше вкус на еленско. Не носеше нито пушка, нито лък, използваше само нож.
— Никой няма да остане гладен, щом съм наблизо — казваше тя.
По свой начин времето беше изпълнено с щастие и лекота — имаха храна в изобилие, дните бяха меки и нарастваха, нощите тихи и очевидно спокойни, под покривалото на звездите. И въпреки това, според Питър, над всичко беше надвиснал облак от тревога. Отчасти осъзнаваше, че това се дължи на усещането му за краткотрайността на всичко и проблемите, които поставяше неизбежното им заминаване — организацията около осигуряването на храна, гориво, оръжия и място, в което да ги поставят. Имаха само едно хъмви, в което едва се побираха всички, какво оставаше за жена с бебе. Оставаше и въпросът какво ще заварят в Колонията, когато се завърнат. Дали прожекторите все още ще светят? Ще ги арестува ли Санжай? Притеснение, далечно само допреди няколко седмици, което не си заслужава мислите, но вече не беше така.
Но все пак най-много го измъчваше нещо съвсем друго. Причината беше вирусът. Останалите стъкленици в блестящия им метален контейнер, пъхнат в раницата му, която пазеше в шкаф, в къщата, където спяха с Гриър и Майкъл. Майорът имаше право, нямаше друга причина, поради която Лейси да му ги е поверила. Вирусът вече беше спасил Алиша, направил беше далеч повече от спасяването на живота ѝ. Това беше оръжието, за което говореше Лейси, по-мощно от всички пушки, ножове и лъкове, по-мощно дори от бомбата, която използва, за да убие Бабкок. Но пазени в металната кутия, стъклениците бяха безполезни.
За едно нещо Гриър грешеше. Питър не можеше да вземе сам решението, трябваше и останалите да са съгласни с него. Стопанството беше подходящо за онова, което беше замислил, колкото и всяко друго място. Щеше да им се наложи да го вържат, естествено. Можеха да използват стая в някоя от празните къщи. Гриър можеше да се погрижи за него, ако нещата вземеха лош обрат. Питър беше виждал много добре какво можеше да се случи.