Една вечер ги извика. Събраха се около огъня на двора, всички без Маусами, която си почиваше, и Ейми, която се грижеше за Кейлъб. Така беше и намислил, не искаше Ейми да научава. Не защото щеше да възрази, съмняваше се, че ще го направи. Искаше да я предпази от решението и онова, което можеше да означава. Тео успя да докуцука на две патерици, които Холис беше измайсторил от две парчета дърво. До няколко дни шините щяха да изчезнат. Питър носеше със себе си раницата със стъклениците в нея. Ако всички бяха съгласни, не виждаше причина да отлага. Седяха на подредените в кръг камъни около огнището. Питър обясни какво възнамерява да направи.
Майкъл заговори пръв.
— Съгласен съм — каза той. — Мисля, че трябва да опитаме.
— А според мен е лудост — скастри го Сара. Вдигна лице към всички. — Не разбирате ли какво е това? Никой няма да го каже, но аз ще го направя. Това е зло. Колко милиона са загинали заради онова, което е в тази кутия? Не мога да повярвам, че дори го обсъждаме. Хвърли го в огъня, това бих ти казала.
— Може и да си права, Сара — каза Питър. — Но според мен не разполагаме с лукса да бездействаме. Бабкок и Безброя може да са мъртви, но останалите от Дванайсетте са някъде там. Видяхме какво може да направи Лиш, какво може Ейми. Вирусът дойде при нас по някаква причина, същата, която доведе и Ейми при нас. Вече не можем да я загърбим.
— Може да те убие, Питър. Или по-лошо.
— Ще рискувам. А и вирусът не уби Лиш.
Сара се обърна към Холис.
— Кажи им. Моля те, им кажи колко налудничаво е намерението им.
Но Холис поклати глава.
— Съжалявам. Но съм съгласен с Питър.
— Не го мислиш сериозно.
— Той е прав. Трябва да има някаква причина.
— Защо не може причината да е фактът, че всички сме живи?
Той се протегна към ръката ѝ.
— Не е достатъчно, Сара. Живи сме, така е. И после какво? Искам да имам живот с теб. Истински живот. Без прожектори, без стени, без дежурства със Стражата. Може това да стане възможно за някой друг. Някой ден. И вероятно е за друг. Но не мога да откажа на молбата на Питър, не и след като има възможност. А и дълбоко в себе си мисля, че и ти не можеш да откажеш.
— Значи ще се борим с тях, така или иначе. Ще открием останалите от Дванайсетте и ще се борим с тях. Като това, което сме, като хора.
— Така и ще направя. Обещавам ти. Това не може да се промени.
Сара притихна. Питър долови разбирането, което се установи между тях. Когато Холис отклони погледа си, Питър вече знаеше какво ще каже приятелят му.
— Ако се получи, аз ще съм следващият.
Питър погледна Сара. Но видя, че тя вече не се противи, приела беше решението.
— Не е необходимо да го правиш, Холис.
Едрият мъж поклати глава.
— Не го правя за теб. Ако търсиш съгласието ми, получаваш го. Приемаш го или го отхвърляш.
Питър се обърна към Гриър, който кимна. После погледна към брат си. Тео седеше на дънер в другия край на кръга с протегнат бинтован крак пред себе си.
— Рояци, Питър. Знам ли? Казах ти вече, ти решаваш.
— Не решавам аз. Решението е на всички ни.
Тео замълча.
— Да видим дали съм те разбрал. Искаш умишлено да си инжектираш вируса, а аз да кажа: Ама разбира се, давай. Холис иска да направи същото, ако ти не умреш или не ни избиеш междувременно.
Питър усети грубата откровеност в думите му. За пръв път се почуди дали ще съумее да устои. С въпроса си, осъзна Питър, Тео го проверяваше.
— Да, точно това те питам.
Тео кимна.
— Тогава добре.
— И толкова? Само добре?
— Обичам те, братко. Ако мислех, че мога да те разубедя, щях да те разубеждавам. Но знам, че не мога. Казах ти, че ще се тревожа за теб. Сигурно започвам да го правя от този миг.
Питър се обърна последно към Алиша. Тя беше махнала очилата си и открила примигващия оранжев блясък на очите си, увеличен до наситено проблясване от светлината на огъня. Най-много от всичко той се нуждаеше от нейното съгласие. Нямаше ли го, нямаше нищо.
— Да — каза тя и кимна. — Съжалявам, че го казвам, но съм съгласна.
Нямаше защо да чакат. Протакаха ли с обмисляне на последиците, Питър знаеше, че може да загуби смелостта си. Поведе ги към празната къща, която беше приготвил — последната, в другия края на пътеката. Къщата беше малко по-здрава от навес, почти всички вътрешни стени бяха махнати и оголили напречните греди. Прозорците вече бяха заковани, а и беше най-отдалечената, което беше и другата причина, поради която Питър я избра. Холис взе въжетата, които Питър беше донесъл от хамбара. Майкъл и Гриър донесоха матрак от съседната къща. Някой донесе и фенера. Докато Холис връзваше въжетата към гредите, Питър се съблече до кръста и легна по гръб. Изведнъж се почувства нервен, осъзнаваше всичко около себе си с почти болезнена яркост, сърцето му биеше лудо. Вдигна поглед към Гриър. Безмълвна уговорка между двама им: Стигне ли се до там, не се колебай.