— Разчитай на мен — протегна се да стисне ръка на Холис, пожела му късмет, после извиси глас към задната част на хъмвито — Тео? Маус? Удобно ли се настанихте?
— Готови сме и винаги ще бъдем, братле. Ще се видим в Кървил.
Питър се отдръпна. Сара включи на скорост, описа с колата широк кръг и бавно потегли по алеята. Петимата — Питър, Алиша, Майкъл, Гриър и Ейми — стояха мълчаливи и наблюдаваха заминаването на другите. Надигнаха се валма от прах, шумът от мотора заглъхна и после съвсем изчезна.
— Е — каза най-накрая Питър, — денят не отива към зазоряване.
— Това майтап ли е? — попита Майкъл.
Питър вдигна рамене.
— Май да.
Взеха раниците си и ги метнаха на гърбовете си. Питър взе пушката си от пода и видя, че Ейми все още е на ръба на верандата с поглед, вперен в стелещия се облак от отдалечилото се хъмви.
— Ейми? Какво има?
Тя се обърна към него.
— Нищо — каза. — Мисля, че при тях всичко ще е наред — усмихна се. — Сара е добър шофьор.
Нямаше какво повече да приказват. Дошъл беше моментът на заминаването. Утринното слънце се издигаше над долината. Ако всичко вървеше добре, до средата на лятото щяха да са в Калифорния.
Потеглиха на път.
Седемдесет и три
Видяха ги през трептящата далечина: обширно поле от въртящи се остриета, които се въртят на вятъра.
Турбините.
Прекосили бяха пустини, горещи и сухи места, подслоняваха се, където сварят, а където не можеха, палеха огън и чакаха нощите да минат. Веднъж, само веднъж, видяха живи вирали. Ято от трима. Случи се в Аризона, на място, което според картата се наричаше Пейнтид Дезърт. Провиснали от гредите съществата дремеха на сянка под мост. Ейми долови присъствието им, когато се приближиха. Оставете на мен, каза Алиша.
Алиша ги изби до един. Уби и трите вирала с нож. Намериха я в рова да вади ножа си от последния, а от труповете им вече се надигаше дим. Лесна работа, каза тя. Явно дори не бяха схванали какво е Алиша. Може и за друг вирал да са я взели.
Имаше и други. Трупове, оголени останки. Почернял гръден кош, ронещи се, подобни на пепел кости от ръка или череп, неясна следа върху парче асфалт, като нещо изгоряло в тиган. Обикновено се натъкваха на останките в малкото градове, през които преминаваха. Повечето лежаха наблизо до сградите, в които бяха прекарали нощта и после напуснали, когато легнали на слънцето, за да умрат.
Питър и останалите заобиколиха Лас Вегас, като избраха път далеч на юг. Вярваха, че градът е празен, но по-добре беше да са в безопасност, отколкото да съжаляват. Вече беше средата на лятото. Дългите дни бяха изпълнени с безжалостно, повсеместно слънце. Решиха да заобиколят бункера, да поемат по най-краткия път и да се отправят направо към къщи.
Накрая пристигнаха. Разделиха се, докато минаваха през електроцентралата. Видяха, че оградата е отворена. При капака Майкъл трябваше да поработи, развъртя болтовете на панела, който покриваше механизма, и на ръка завъртя резето с края на ножа си.
Първи влезе Питър. Ясно метално подрънкване под краката му. Наведе се да погледне. Патрони от пушка.
Стените на стълбището бяха раздробени от изстрели. Стъпалата бяха задръстени от бетонни парчета. Осветлението беше взривено. Алиша пристъпи в хладината и мрака, махна очилата си. За нея тъмнината не беше проблем. Питър и останалите изчакаха, докато тя слизаше в контролната стая с пушка, готова за стрелба. Чуха я как изсвири, че всичко е чисто.
Когато стигнаха дъното, Лиш беше открила фенер и запали фитила. В стаята беше пълна бъркотия. Дългата централна маса беше прекатурена, очевидно да осигури прикритие. Още гилзи и разхвърляни пълнители осейваха пода. Но самото контролно табло изглеждаше невредимо, измервателните му уреди проблясваха в зелено. Насочиха се назад към складовите помещения и бараките.
Никой. Никакви трупове.
— Ейми, знаеш ли какво се случило тук?
И тя като всички тях гледаше мястото и пълната му разруха с нямо изумление.
— Нищо ли? Нищо ли не чувстваш?
Тя поклати глава.
— Според мен… са го направили хора.
Рафтовете, които криеха оръжията, бяха махнати. Изчезнали бяха и оръжията на тавана. Какво виждаха? Бойно поле, но кой срещу кого се е бил? В коридора и контролната зала бяха изстреляни стотици куршуми, още повече в бараките, навсякъде беше хаос. Къде бяха труповете? Къде беше кръвта?
— Електричество има — заяви Майкъл, седнал на контролния пулт. Косата му сега се спускаше по раменете му. От слънцето кожата му беше потъмняла, от вятъра беше обжарена и се белеше на скулите. Натискаше бутони, разчиташе цифрите, които се показваха на екрана. — Показателите от диагностиката са добре. Горе в планината трябва да имат ток, колкото им трябва. Освен ако… — замълча, потупвайки устни с пръст, яростно започна да натиска бутоните, изправи се рязко, за да провери показателите над главата си и отново седна. Почука по екрана с опакото на дълъг нокът. — Ето.