— Майкъл, кажи ни и това е — каза Питър.
— Това е резервният регистър на системата. Всяка нощ, когато батериите падат под четирийсет процента, изпращат сигнал до станцията, искат увеличаване на напрежението. Напълно автоматизирано е, не се вижда, когато става. За пръв път се случи преди шест години, а по-късно се случваше всяка нощ. Досега. Допреди, да видим, триста двайсет и три цикъла.
— Цикъла.
— Дни, Питър.
— Майкъл, не разбирам какво означава.
— Означава, че или някой е разбрал как да поправи батериите, в което сериозно се съмнявам, или че към тях не тече ток.
Алиша се намръщи.
— Това е безумно. Защо да не им трябва ток?
Майкъл се подвоуми. Питър прочете истината по лицето му.
— Защото някой е изключил прожекторите — каза той.
Прекараха неспокойна нощ в бункера и на сутринта тръгнаха. До пладне бяха стигнали Банинг и започнаха изкачването. Когато спряха да си починат под сянката на висок бор, Алиша се обърна към Питър.
— Само при условие, че Майкъл е сбъркал и ни арестуват, искам да ти съобщя, че възнамерявам да кажа, че аз съм убила онези хора. Ще поема цялата отговорност, но няма да ги оставя да те пипнат. Няма да пипнат нито Ейми, нито Веригата.
Малко или много го очакваше.
— Не е необходимо да го правиш, Лиш. А и се съмнявам, че Санжай ще направи нещо по този въпрос.
— Може и да не направи. Но така сме се изяснили. А и аз не те питам. Да си готов. Гриър? Ясно, нали.
Майорът кимна.
Предупреждението беше напразно. Разбраха го, щом стигнаха последния завой на пътя, над Горното поле. Сега вече виждаха Стената, която се издигаше между дърветата, пътеката беше празна, никаква следа нямаше от Стражата. Всичко беше потънало в зловеща безжизненост. Вратите зееха отворени и неохранявани.
Колонията беше празна.
Откриха два трупа.
Първият беше на Глория Патал. Тя се беше обесила в Голямата стая на Убежището, сред празните детски люлки и креватчета. Послужила си беше с висока стълба. Изкачила се и прехвърлила въжето през една от гредите близо до вратата. Сега стълбата лежеше на една страна под изпънатите ѝ крака, замръзнала в момента, в който е нахлузила примката около врата си и я е блъснала, а стълбата е полетяла към пода.
Другият труп беше на Леля. Намери я Питър, седнала на кухненски стол сред малка поляна пред къщата. Разбра, че е мъртва от много месеци, но въпреки това външният ѝ вид си беше останал почти същият. Когато обаче докосна ръката ѝ, която лежеше в скута ѝ, почувства студената скованост на смъртта. Главата ѝ беше отметната назад, на лицето ѝ се четеше покой, сякаш просто е заспала. Знаеше, че е излязла навън, когато е настъпил мракът и прожекторите не са се включили. Изнесла е стол на двора, за да поседи и да гледа звездите.
— Питър — Алиша докосна ръката му, докато той стоеше приклекнал до трупа. — Питър, как искаш да постъпим?
Вдигна очи и чак тогава си даде сметка, че са пълни със сълзи. Останалите стояха зад нея, безмълвна група от свидетели.
— Трябва да я погребем тук. Близо до къщата и градината ѝ.
— Ще я погребем — нежно каза Алиша. — Аз говоря за прожекторите. Скоро ще мръкне. Майкъл каза, че ако искаме, можем да ги включим.
Той погледна към Майкъл, който кимна.
— Добре — каза Питър.
Затвориха вратата и се събраха на Слънчевото място — всички с изключение на Майкъл, който се беше върнал във Фара. В здрача над тях небето тъмнееше. Всичко беше замряло, дори птиците не пееха. После с ясно доловимо пукване прожекторите засветиха и ги обляха с ожесточена, ярка светлина.
Майкъл се появи, за да остане с тях.
— Тази нощ всичко би трябвало да е наред.
Питър кимна. Дълго мълчаха пред неизречената истина: още една нощ и прожекторите на Първата Колония щяха завинаги да потънат в мрак.
— И сега какво? — попита Алиша.
В мъртвилото Питър чувстваше как го заобикаля присъствието на приятелите му. Алиша, чиято смелост беше част от него. Майкъл, източил се, укрепнал и възмъжал. Гриър, с неговата мъдрост и вярно самообладание. И Ейми. Замисли се за всичко видяно, изгубено — не само онези, които познаваше, но и за непознатите за него — и разбра какъв е отговорът.
— Сега тръгваме на война — каза той.
Седемдесет и четири
В часа преди зазоряване Ейми се измъкна от къщата сама. Къщата на жената, наричана Леля, която беше умряла. Погребали я бяха там, където седеше, увиха тялото ѝ в съшитото одеяло от леглото ѝ. На гърдите ѝ Питър постави снимка, която взе от спалнята ѝ. Земята беше спечена, много часове копаха, а когато приключиха, решиха да преспят на това място. Къщата на жената, беше казал Питър, е подходяща като всяко друго място. Той си имаше къща, Ейми го знаеше. Но май не му се прибираше в нея.