Питър беше останал буден през по-голямата част от нощта, седнал в кухнята на старата жена, потънал в нейните книги. Очите му се присвиваха на светлината от фенера, докато обръщаше страниците с нейния ситен, четлив почерк. Направил си беше чаша чай, но не я изпи. Чашата седеше до него, недокосната и забравена, докато той четеше.
Най-после Питър заспа, а също Майкъл, и Гриър, който беше предал поста на Алиша след полунощ, сега тя беше на пътеката. Ейми излезе на верандата, като прихвана вратата, за да не хлопне след нея. Земята беше хладна и росна под босите ѝ крака, мека от покривката иглички върху твърдата глина. С лекота откри тунела под редицата резервоари, спусна се през капака и се запромушва.
Усещаше го от дни, седмици, месеци. Сега вече го знаеше. От години долавяше присъствието му, от самото начало. От Милагро и деня на мълчанието, големия кораб и много преди това, през годините време, проточило се в нея. Единственият, който я следваше, който винаги беше наблизо, чиято тъга беше тъгата, която усещаше в сърцето си. Тъгата от нейната липса.
Те винаги се връщат у дома, а домът беше там, където беше Ейми.
Показа се от тунела. След няколко мига щеше да се зазори, небето просветляваше, тъмнината се разтваряше над нея като пара. Отдалечи се от стените, под прикритието на дърветата и отвори съзнанието си, затвори очи.
— Ела при мен. Ела при мен.
Мъртвило.
— Ела при мен, ела при мен, ела при мен.
Тогава го почувства: шумолене. Нечуто, но доловимо, което преминава по всяка част от нея, целуна я като бриз. Кожата на ръцете ѝ, лицето, скалпа под косата ѝ, връхчетата на клепачите ѝ. Нежен повей от копнеж, който вдишваше името ѝ.
Ейми.
— Знаех си, че тук — изхлипа тя, както и той хлипаше в сърцето ѝ, защото от очите му не можеха да потекат сълзи. — Знаех си, че си тук.
Ейми, Ейми, Ейми.
Отвори очи и го видя, приклекнал пред нея. Пристъпи към него, погали лицето му, където трябваше да са сълзите, обгърна го с ръце. И докато го прегръщаше, усети присъствието на духа му в себе си, различен от всички останали, които носеше, защото той беше и неин. Спомените я връхлетяха като вода. За къща в снега, за езеро, въртележка със светлини, усещането от голямата му ръка, която обгръща нейната в нощта, когато двамата се извисиха между земята и небесата.
— Знаех. Знаех. Винаги съм знаела. Ти единствен ме обичаше.
Над планината се показа зората. Слънцето се надигаше към тях като нож от светлина над земята. И въпреки това тя го прегръщаше дълго, колкото смееше, пазеше го в сърцето си. Над нея на пътеката Алиша гледаше, Ейми знаеше. Но нямаше значение. Онова, което виждаше, щеше да остане само тяхна тайна, за която и двете щяха да знаят, но нямаше да говорят. Каквато тайна беше и Питър. Защото Ейми вярваше, че Алиша също го знаеше.
Помни, каза му тя. Помни.
Но той си беше отишъл, тя протягаше ръце в празното пространство. Улгаст се издигаше, отдалечаваше се.
Трепкаща светлина сред дърветата.
Послепис
Пътят към Розуел
От Дневника на Сара Фишър („Книга на Сара“)
Представена на Третата световна конференция по Северноамериканския период на карантина
Център за изучаване на човешките култури и конфликти
Университетът на Нови Южен Уелс, Индо-Австралийска Република
16-21 април 1003 Сл. В.
[Начало на откъса]
Ден 268
Три дни след стопанството. Прекосихме Ню Мексико тази сутрин след изгрев. Пътят е в много лошо състояние, но Холис е сигурен, че това е Път 60. Равна, открита местност, но на север виждаме планини. От време на време покрай пътя се мярка огромна, празна табела, изоставени коли навсякъде, някои блокират пътя, което ни забавя. Бебето не знае почивка и непрекъснато плаче. Иска ми се Ейми да беше тук, за да го успокои. Наложи се да прекараме последната нощ навън на открито, затова всички сме уморени и сме резки един с друг, дори Холис. Горивото отново се превръща в проблем. Привършваме онова, което беше в резервоара, плюс онова от запаса. Холис казва, че до Розуел ни остават пет дни, или шест.
Ден 269
Ободрени сме. Днес видяхме първия кръст — огромни червени мацвания на стената на зърнен силоз, висок петдесет метра. Маус беше отгоре и първа го видя. Ръкопляскахме. Прекарахме нощта в бетонен бункер, точно зад него. Според Холис било нещо като помпена станция. Тъмно, влажно и пълно с тръби. Има гориво, запазено в резервоарите, както каза и Гриър. Сипахме гориво в хъмвито, преди да се затворим за през нощта. Няма много на какво да се спи, само корав цимент, но сме доста близо до Албакърк вече, затова никой не си и помисля да спим на открито.