Потеглиха. Улгаст си помисли да включи радиото, да чуе евентуално прогнозата за времето, но се отказа. Въпреки часа все още беше напрегнат и се налагаше да запази съзнанието си съсредоточено. Когато небето избледня до сиво, те се намираха северно от Джаксън и се движеха по график. Дъждът спря, после отново започна. Движеха се сред леко хълмиста местност като слаби морски вълни. На Улгаст му се струваше, че са изминали дни, откакто получиха съобщението на Сайкс, но не спираше да мисли за него.
Пол женски, бяла. Ейми БФ. Няма пръстови отпечатъци. 20323 Попюлър Авеню, Обител на сестрите на милосърдието, Мемфис, Тенеси. Осигурете я до събота следобед най-късно. Без контакт. ПИОР. Сайкс.
ПИОР: пътувайте извън обсега на радар.
Не само трябва да ловиш призраци, агент Улгаст, трябва да бъдеш призрак.
— Искаш ли да карам аз? — наруши тишината Дойл, а по гласа му Улгаст разбра, че и той мисли за същото. Ейми БФ. Коя беше Ейми БФ?
Поклати глава в отрицание. Около тях се зазоряваше и светлината се простираше над делтата на Мисисипи като просмукано с влага одеяло. Включи чистачките, за да поизчисти замъглилите се стъкла.
— Не — каза той. — Добре съм.
Пет
Имаше някакъв проблем с Обект Нула.
Шест последователни дни не беше излизал от ъгъла, дори не се хранеше. Просто си висеше там като някакво огромно насекомо. Грей го различаваше на инфрачервения апарат като светещо петно в тъмнината. От време на време сменяше позицията си, няколко стъпки надясно или наляво, но само толкова. Грей за пръв път го виждаше да се държи така. Грей отместваше поглед от монитора или нарушаваше усамотението си само за да си вземе кафе или да изпуши цигара в стаята за почивка. Когато отново погледна към монитора, откри Нула да виси над друго място.
Да виси ли? Залепен ли е? По дяволите, той левитираше.
Никой не беше обяснил проклетото събитие на Грей. И думица не бяха му разяснили. Като се започне с това, що за чудо беше Нула? Притежаваше някои белези, за които Грей можеше да каже, че са характерни за човешко същество. Като например две ръце и два крака. Там, където трябваше да има глава, имаше глава, както и уши, очи и уста. Имаше и израстък надолу от кръста, който се мяташе, сгърчен и подобен на морско конче. Но с това приликите се изчерпваха.
Например: Обект Нула излъчваше светлина. На инфрачервените детектори който и да е източник на топлина щеше да излъчва такава. Само че изображението на Обект Нула блестеше на екрана като запалена клечка, толкова ярка, че почти караше човек да присвие очи. Дори изпражненията му светеха. Лишеното му от каквато и да е окосменост тяло, гладко и лъскаво като стъкло, беше огънато, това дойде на ума на Грей. Като кожа, пръсната върху навити въжета, а очите му бяха оранжеви като светлоотразителните конуси, дето ги поставяха по пътищата за пренасочване на движението. Всеки път, щом Грей чуеше звук в слушалките, знаеше, че е чул шума от падането на поредния зъб от устата на Нула върху цимента. Ръсеше по пет-шест на ден. Зъбите отиваха в пещта за изгаряне на смет, както и всичко останало. Грей имаше задължението да ги смита и тръпки го побиваха, докато ги гледаше. Зъбите бяха дълги като малки мечове. Точно такива например щяха да му дотрябват, ако искаше да разкъса заек и да го разфасова за няма и две секунди.
Нула по някакъв начин се различаваше и от останалите. Не че изглеждаше напълно различно. Светещите пръчки всичките бяха шайка грозни кучи синове. За шестте месеца, в които Грей работеше на Ниво 4, беше привикнал с външния им вид. Разликите бяха незначителни, разбира се, забелязваха се при съзнателно търсене. Номер Шест беше малко по-нисък от останалите, Номер Девет малко по-буен, Номер Седем си падаше по похапването във висящо състояние и мърляше на поразия, Номер Едно не млъкваше да дрънка с онзи странен звук, който издаваха като влажно приплясване дълбоко в гърлата им, което Грей чуваше за пръв път.
Не, Нула не се отличаваше с някакви физически белези. Извикваше някакво особено усещане. Грей не можеше да го определи по друг начин. Останалите се интересуваха от лицата зад стъклената преграда, колкото и от шимпанзетата в зоопарка. Но с Нула не беше така. Нула наблюдаваше. Когато и да спуснеха решетките, които заключваха Нула в задната част на помещението, а Грей се промъкваше, облечен в биопредпазната си екипировка, през въздушния шлюз, за да почисти или да внесе зайци — зайци, мили Боже защо точно зайци трябваше да са? — по тила му пролазваха тръпки, сякаш по кожата му запълзяваше мравуняк. Приключваше с работата си бързо, без дори да вдигне поглед от пода. Докато излезе от въздушния шлюз и влезе в обсега за обеззаразяване, вече цял плуваше в пот и се задъхваше. Дори сега, през дебелото петсантиметрово стъкло между него и Нула, който висеше така, че виждаше светещия му гръб и хищническите му крака, Грей долавяше съзнанието на Нула да блуждае из тъмното помещение и да го оплита в невидима мрежа.