Като цяло обаче Грей не се оплакваше от работата си. Не ще и дума, беше вършил и по-лоши неща в живота си. Повечето време чисто и просто седеше през цялата осемчасова смяна, решаваше кръстословици, проверяваше екрана и въвеждаше в отчета си какво е ял Нула, какво не е ял, колко е изпикал, колко е изходил в отходното място и правеше резервно копие на хард дисковете, когато се препълнеха със стотици часове запис от нищо неправенето на Нула.
Чудеше се дали и останалите са престанали да се хранят. Реши да попита някой от техническите. Може пък всички до един да са обявили нещо като гладна стачка. Може да им е писнало от зайците и да им се ще да похапнат някоя катерица, опосум или кенгуру. Странно беше да си го помисли човек, като се има предвид как се хранеха светещите пръчки. Веднъж Грей го видя и гледката му беше предостатъчна. След това на практика се превърна във вегетарианец. Но трябваше да признае, че по отношение на храната притежаваха известна придирчивост. Имаха си и правила, като се започне с десетия заек. Кой ли знае по каква точно причина? Човек им даваше десет заека, те изяждаха само девет, а десетия оставяха където си беше, сякаш го пазеха за по-късно. Някога Грей имаше куче, което имаше същата привичка. Наричаше го Кафявата мечка без някаква особена причина. Нищо мечешко нямаше във външния му вид, дори козината му не беше кафява, ами жълтеникава с бели шарки по муцуната и гърдите. Всяка сутрин Кафявата мечка изяждаше половината от купичката си, а вечерта я довършваше. Обикновено Грей вече беше заспал, когато кучето си дояждаше храната. Събуждаше се в два или три през нощта от шума, който кучето вдигаше в кухнята. Шумно предъвкваше кашата. На сутринта купичката стоеше празна на мястото си до печката. Добро куче беше Кафява мечка, по-добро не беше имал. Години бяха изминали оттогава, наложи се да го изостави и сигурно Кафява мечка отдавна вече не е живо.
Всички цивилни работници, чистачите и някои от техниците бяха настанени на едно място в бараките в южния край на загражденията. Помещенията ги биваше, имаха кабелна телевизия и топла вода, не плащаха сметки. Известно време щяха да живеят само там, без да излизат, такава беше сделката, но на Грей това не му пречеше. Имаше всичко, от което се нуждаеше, а и заплатата беше добра, парите течаха като от петролната сонда и се трупаха в офшорна сметка на негово име. Дори не му удържаха данъци, нещо като специален жест към цивилните, които работеха под действието на Федералния закон за защита на държавата при извънредни ситуации. След година-две, мислеше си Грей, стига да не му писнеше от служебната будка за цигари и стоки, щеше да е спестил достатъчно, за да осигури прилично разстояние между себе си и Нула, както и останалите. Другите чистачи бяха читави хора, но предпочиташе да се държи настрана от всички. Вечер в стаята си обичаше да гледа каналите за далечни земи или Нешънъл Джиографик, като си избираше къде да отиде, щом приключеше с тази работа. Известно време му се въртеше идеята за Мексико. Грей реши, че там ще има колкото си иска пространство, понеже цялата страна изглеждаше като обезлюдена и сега се тълпеше на паркинга пред Службата за визи. Миналата седмица обаче гледа предаване за Френска Полинезия. За пръв път виждаше толкова синя вода, имаше малки наколни къщички, стърчащи направо над нея и гледката го накара сериозно да се позамисли. Грей беше на четирийсет и шест и пушеше като комин, затова предполагаше, че има пред себе си още около десетина годинки да се порадва на живота си. И неговият старец пушеше по толкова. Прекара последните пет години от живота си в количка, търкаляше се с нея, докато не се спомина, паднал по лице, месец преди шейсетия си рожден ден.
Въпреки това нямаше да е лошо от време на време да можеха да мръднат някъде, да се поогледат поне. Знаеше, че се намират в Колорадо, от регистрационните номера на някои от колите, а пък и все се случваше някой, вероятно от офицерите или от научния състав, които идваха и си отиваха, когато решат, да остави брой на Денвър Пост. Та не беше някаква страшна тайна, каквото и да разправяше Ричардс. Един ден след силен снеговалеж, Грей и част от останалите чистачи се качиха на покривите на бараките, за да изринат нападалия там сняг, и Грей успя да зърне над върховете на отрупаните със сняг дървета нещо като ски курорт, кабинки на лифт, които пълзяха нагоре по хълма, и склон с мънички фигури, които се движеха зигзагообразно. Сигурно имаше десетина километра от мястото, където се намираше. Гледката беше странна, като се вземеше предвид, че бяха във война, а светът се беше обърнал с главата надолу. Грей никога не беше карал ски, но знаеше, че на такива места там някъде зад гората има и барове, и ресторанти, както и екстри като нощни заведения с момичета и сауни, в които хората седят, приказват си и отпиват вино от чашите си сред парата. И това го беше гледал по телевизията.