Беше март, все още зима. Земята беше покрита с дебел сняг, което означаваше, че щом слънцето залезе, температурата стремглаво пада надолу. Тази вечер излезе противен вятър. Грей пристъпваше тромаво, с ръце в джобовете и брадичка, завряна в яката на якето си, обзет от чувството, че са му ударили поне сто шамара. Заради целия мраз все повече се замисляше за Бора-Бора и онези наколни къщурки. Ни най-малко не го интересуваше Нула, който очевидно съвсем беше загубил апетита си към малките, сладки и игриви зайчета. Какво ядеше Нула и какво не ядеше, изобщо не влизаше в работата на Грей. Ако му наредяха да поднася на Нула яйца по бенедиктински върху филийки препечен хляб, щеше да го стори с усмивка. Чудеше се колко ли би излязла една от онези къщурки. С подобна къщичка, на човек и канализация не му трябва, можеше да излезе на оградата и да си свърши работата по всяко време на денонощието. Когато Грей работеше на платформа в Залива, си умираше да го прави рано сутрин или късно вечер, когато наоколо не се навърташе никой. Трябваше само се нагласи с гръб към вятъра. Малко удоволствия можеха да се сравнят с това да се пусне една вода от шейсетметрова платформа над Залива и да се наблюдава как описва дъга във въздуха, преди да се потопи двайсет етажа по-долу в синята вода. Човек хем се чувстваше нищожен, хем велик.
Сега цялата петролна индустрия беше под федерален контрол, а всичките му познати от миналото бяха изчезнали от лицето на земята. След случилото се в Минеаполис, взривяването на нефтеното хранилище в Сикокъс, нападението на метрото в Ел Ей и останалите събития, както и, разбира се, онова, което ставаше в Иран и Ирак и къде ли още не, цялата икономика беше засякла като сдала трансмисия. С тези негови колене, пушенето и нещата, вписани в досието му, никой не искаше да вземе Грей на работа в родината или където и да е. Почти година стоя безработен, преди да му се обадят. Отначало си помисли, че става дума пак за работа на платформа, по всяка вероятност за някой чуждестранен доставчик. Онези някак му го внушиха, без да го изказват, затова се изненада, когато стигна на адреса и откри, че се намира пред някогашен магазин в изоставен търговски център близо до увеселителните паркове на Далас, а по прозорците му беше размазан сапун. Преди време там се беше помещавала видеотека. Грей успя дори да различи името ѝ, от което едва личаха някои букви по мрачната мазилка над вратата. До него се беше помещавал китайски ресторант, след това химическо чистене, а за останалото не можеше да се каже със сигурност. Няколко пъти мина с камиона напред-назад. Мислеше, че е сбъркал адреса. Не изгаряше от желание да излиза от прохладната заради климатика кабина на камиона, за да гони безсмислено оня, дето духа, но после спря. Жегата отвън беше над трийсет и пет градуса, съвсем нормално за август в северен Тексас. С нея човек не свикваше. Въздухът беше тежък и вонящ, слънцето лъщеше като главата на стоварващ се чук. Вратата беше заключена, но имаше звънец. Грей позвъни и зачака. Под ризата му вече започваше да се стича пот, когато чу подрънкването на голяма връзка ключове от другата страна на вратата и прещракването при отключването.
Имаше наредени бюра и два шкафа за документи зад тях. В помещението още си стояха празни рафтове, на които някога са били наредени дискове. От окачения таван на места висяха оплетени жици и други боклуци. Опрян на задната стена на магазина, стоеше плакат с размер на човешки ръст, покрит със слой прах. Грей не можа да разпознае филмовата звезда на плаката. Някакъв плешив юначага със слънчеви очила. Бицепсите му се издуваха от ръкавите на тениската му като два свински бута, които се опитва да задигне незабелязано от бакалията. И името на филма нищо не му говореше. Грей попълни формуляра, но хората там, някакви мъж и жена, едва го погледнаха. Докато тракаха на компютрите, го помолиха да пикае в бурканче, а после го сложиха на детектора на лъжата, което си беше стандартна процедура. Опита се да отпъди чувството, че лъже дори когато говори истината, и когато го попитаха за прекараното в затвора Бийвил време, а той си знаеше, че ще го попитат, не се и опита да шикалкави. Никой не можеше да преметне жиците, а и беше вписано в досието му. Особено тук, в Тексас, човек можеше да иде на уебсайта, да види лицето на всеки и да научи цялото му минало. Но сякаш историята там не беше проблем. Изглежда, вече знаеха много неща за живота му и му задаваха основно въпроси за личния му живот, за подробности, които могат да се научат само ако човек попита за тях. Имал ли приятели? (Ами не съвсем.) Сам ли живеел? (Че кога не е?) Има ли живи роднини? (Само една леля в Одеса, която не беше виждал около двайсет години и двама братовчеди, чиито имена май дори не си спомняше точно.) Ами на паркинга за тежкотоварни камиони в Алън, където живееше, кои са съседите му? (Какви съседи?) И така нататък, в тази посока. Всичко, което им казваше, май ги преизпълваше с щастие. Опитваха се да го прикрият, но четеше по лицата им като в отворена книга. Когато реши, че не са от полицията, осъзна, че е бил с нагласата да са полицаи.