Два дни по-късно, когато осъзна, че така и не научи имената на мъжа и жената, не можеше и да каже как са изглеждали, вече беше на път за Шайен. Обясниха му какво е заплащането и онази част от споразумението, според която няма право да напуска една година, което не беше проблем за него. Дадоха му ясно да разбере, че не бива да казва на никого къде отива, а той и да искаше, не можеше да каже, защото не знаеше. На летището в Шайен го посрещна мъж в анцуг, за когото по-късно научи, че се казва Ричардс — жилав мъж, висок около метър и шейсет, с постоянно навъсено лице. Ричардс го дръпна към тротоара. Двама мъже, очевидно пристигнали с различни полети, стояха до един ван. Ричардс отвори вратата на шофьора и се върна с голяма чанта. Разтвори я като раззината уста.
— Портфейли, клетъчни телефони, всички лични вещи, снимки, всичко, на което има нещо написано, чак и химикалката от банката — каза им той. — Не ми пука, ако ще да е листче с късметче, което сте получили в кафенето. Тук, в чантата.
Изпразниха джобовете си, наблъскаха връхните си дрехи в отделението за багаж и се качиха във вана. Чак когато Ричардс затвори вратата след тях, Грей видя, че прозорците са напълно затъмнени. Отвън ванът изглеждаше като обикновен автомобил, отвътре обаче беше съвсем друга работа. Отделението за шофьора беше изолирано. Отделението за пътниците представляваше просто оградено с метал пространство със седалки от винил, прикрепени към пода с болтове. Ричардс им каза, че могат да се представят с първите си имена и толкова. Другите двама се казваха Джак и Сам. Бяха като две копия на Грей. Бели мъже на средна възраст, с ниско остригани коси, подпухнали, зачервени ръце и тен на работници, който свършваше при яката и ръкавите. Малкото име на Грей беше Лоурънс, но той рядко го използваше. Звучеше странно, когато го изричаше. Щом си каза името и се ръкува с мъжа на име Сам, се почувства чужд на себе си, едва ли не в Далас на самолета се е качил един човек, а в Шайен е слязъл друг.
В тъмния ван не можеше да се каже закъде пътуваха, освен това от движението леко им прилошаваше. Грей само подразбра, че обикалят около летището. Тъй като нямаше какво да гледат или правят, скоро и тримата заспаха. Когато се събуди, беше загубил представа за времето. Освен това му се пикаеше, та щеше да се пръсне. Заради действието на хапчетата му. Надигна се от мястото си и почука с пръсти по плъзгащата се преграда към предното помещение.
— Трябва да спрете — каза той.
Ричардс спусна прозореца и така Грей можа да види гледката през предното стъкло. Слънцето беше залязло, пътят продължаваше напред, двулентов асфалтов път, тъмен и пуст. В далечината видя виолетова линия — там, където слънцето озаряваше хребета на планината.
— Налага се да пусна една вода — обясни Грей. — Съжалявам.
В отделението на пътниците другите двама също се надигнаха. Ричардс се пресегна към пода и подаде на Грей чиста пластмасова бутилка с широко гърло.
— В това ли трябва да пикая?
— Такъв е замисълът.
Без повече приказки Ричардс затвори прозореца. Грей седна на седалката и заоглежда бутилката в ръката си. Прецени, че е достатъчно голяма. Но мисълта, че трябва да се съблича във вана, пред други мъже, като че не е голяма работа, накара всичките мускули на пикочния му мехур да се сгърчат като клещи.
— Това не мога да го направя — каза мъжът на име Сам. Очите му бяха затворени. Седеше, стиснал ръце в скута си. Лицето му беше напрегнато и съсредоточено.