— Ще стискам.
Продължиха пътуването. Грей се опита да се поразсее с нещо и да отклони мисълта си от препълнения пикочен мехур, но това само влоши нещата. Имаше чувството, че у него се плиска цял океан. Попаднаха в дупка на пътя, при което океанът се разплиска до крайбрежната ивица. Грей простена.
— Ей! — затропа по прозореца отново. — Ей, вие! Случаят е спешен!
Ричардс отново свали преградата.
— Какво има сега?
— Слушай — Грей вмъкна главата си в тесния процеп. Сниши глас, така че останалите да не го чуят. — Не мога. Честно. Не мога да ползвам бутилката. Трябва да спрете.
— Ами стискай, мамка му.
— Майтапът настрана. Много моля. Не мога… Не издържам повече. Забранено ми е по медицински причини.
Ричардс въздъхна с раздразнение. Погледите им се засякоха в огледалото за обратно виждане и Грей се почуди дали е разбрал.
— Стой така, че да те виждаме, и без да се оглеждаш.
Отби автомобила от пътя. Под носа си Грей мърмореше.
— ’Айде, ’айде.
Вратата се отвори и той излезе. Хукна далеч от светлината от вана. Запрепъва се надолу по насипа, а с всяка секунда напрежението в мехура му заплашваше да се взриви като бомба в слабините му. Май беше попаднал в пасище. Лунният сърп се издигаше високо на небето и обливаше със студена светлина върховете на тревите. Трябваше да се отдалечи поне на петнайсет метра, прецени той, а и повече, за да свърши работа като хората. Стигна до ограда и въпреки коленете си и натиска на пикочния си мехур, пъргаво я прескочи. Зад себе си чуваше как Ричардс му крещи да спре, спри, мамка му, спри, а после го чу да крещи същото и по другите двама. Крачолите на панталоните му се намокриха от росата по тревата, а върховете на ботушите му овлажняха. Червена точица подскачаше през полето пред него, не знаеше от какво можеше да е. Усещаше мирис на крави, долавяше присъствието им около себе си, някъде из полето. Прониза го нов пристъп на паника: ами ако те го наблюдаваха?
Само че вече беше прекалено късно, чисто и просто трябваше да се облекчи, вече и секунда повече не можеше да чака. Спря, докъдето беше стигнал, и разкопча ципа си. Простена от облекчение, докато пикаеше. Какви ти горещи арки, урината зашуртя от него като вода от отвинтен противопожарен кран. Пикаеше и пикаеше, и пикаеше. Всемогъщи Боже, това е най-великото усещане в света — да се изпикае човек така, сякаш от него се е измъкнала огромна тапа. Беше едва ли не доволен, че толкова дълго стиска.
Накрая свърши. Резервоарът му беше източен. Постоя миг, погълнат от усещането за нощната прохлада по голата си кожа. Обзе го невероятно спокойствие, почти небесно блаженство. Пред него полето се простираше като огромен килим, обсипан с пеещи щурци. Извади от джоба на ризата си цигара и запали. Щом димът от цигарата стигна до дробовете му, вдигна лице към хоризонта. Преди рядко беше спирал поглед на луната. Светлият сърп проблясваше като провесен над планините нокът. Небето беше обсипано със звезди.
Обърна се и погледна в посоката, от която беше дошъл. Виждаше светлината от фаровете на вана, там, където беше спрял до пътя. Облеченият в анцуг Ричардс чакаше, в ръцете си държеше нещо светло и проблясващо. Грей прескочи оградата точно когато от полето изскочи и Джак, а после съгледаха и Сам да пресича пътя от другата страна. Всичките едновременно стигнаха до вана.
Ричардс стоеше в конусовидната светлина на фаровете с ръце на кръста. Каквото и да беше държал в ръцете си, вече го нямаше.
— Благодаря — надвика боботенето на работещия двигател Грей. Допуши цигарата си и я хвърли на пътя. — Наистина трябваше да се облекча.
— Да ти го начукам — отвърна Ричардс. — Изобщо не вдяваш.
Джак и Сам гледаха в земята. Ричардс кимна с глава към отворената врата на вана.
— Всички вътре. И повече нито една шибана дума.
Настаниха се по местата си в смирено мълчание. Ричардс запали двигателя и се насочи към пътя. И тогава Грей разбра. Излишно беше да ги поглежда, за да разбере. Другите двама, Джак и Сам, бяха също като него. Имаше и друго. Досети се какво беше държал Ричардс и което, Грей предполагаше, сега е втъкнато отзад на кръста му или прибрано на сигурно място в жабката на вана. Малката танцуваща светлинка в тревата, като една-единствена капка кръв.
Още една стъпка да беше направил, убеден беше Грей, и Ричардс щеше да го застреля.
Веднъж месечно на Грей му биеха противозачатъчен стероид, а всяка сутрин взимаше звездовидно, дребно хапче спиролактон. От шест години спазваше лечението като условие за неговото освобождаване.