Всъщност му беше все тая. Вече не трябваше да се бръсне толкова често, както навремето. Спиролактонът беше антиандроген и водеше до смаляване на тестисите. Откакто го взимаше, се бръснеше на два или три дни. Косата му беше отъняла и станала по-мека, като на момче. Кожата му се беше избистрила и станала по-нежна, въпреки пушенето. Естествено имаше и „благотворно психологическо въздействие“, както се изразяваше психиатърът в затвора. Вече не възприемаше нещата така, както преди. Навремето определено чувство можеше да го тормози с дни, сякаш е глътнал парче стъкло. Сега спеше като пън и не си спомняше сънищата си. Каквото и да го беше накарало да отбие с камиона от пътя в онзи ден, преди петнайсет години, в който всичко започна, отдавна вече беше изчезнало. Замислеше ли се за онзи период от живота си и последвалите събития, продължаваше да му е зле. Но дори това чувство беше притъпено, споменът беше размазан. Като лошо настроение в дъждовен ден, за което никой нищо не може да направи.
Само дето стероидът разказваше играта на пикочния му мехур. Що се отнася до това, че не искаше пред никой да се разсъблича, според него беше заради начина, по който сега работеше психиката му. Психиатърът му беше разказал за този ефект, както и за всички останали. Всичко протичаше така, както той го беше описал. Неудобствата бяха незначителни, но Грей отделяше доста усилия и време погледът му да не попада на определени гледки. Едното беше деца, което обясняваше и защо така добре беше понесъл работата на платформа. Бременни жени. Отбивки на магистрали. Повечето от нещата, които избягваше да се мяркат пред погледа му, бяха по телевизията. Предавания, които преди би гледал, без да се замисли, не само със секси красавици, но и бокс мачове и дори новини. Имаше забрана да се приближава на по-малко от двеста метра от училище или детска градина, което той приемаше. Стига да можеше да го избегне, никога не караше в часовете между три и четири и с готовност заобикаляше цели квартали, за да не се засече с училищния автобус. Дори вече не харесваше жълтото, което беше цветът на тези автобуси. Поведението му беше странно и несъмнено трудно за обяснение пред други, но със сигурност го спасяваше от онзи пъкъл затвора. Нещо повече, спасяваше го от начина, по който беше живял преди, изпълнен с чувството, че е като готова да се взриви граната.
Да можеше да го види сега неговият старец, мислеше си. Така, както се чувстваше с лечението. Може би Грей щеше да успее да му прости за стореното от него. Психиатърът в затвора, доктор Уайлдър, му беше говорил много за прошката. Прошката беше непрестанната му тема, по-любима дума от тази нямаше. Прошката, обясняваше Уайлдър, била първата крачка по дълъг път. Дългият път на възстановяването. Била път, а понякога и врата, само преминаването през тази врата можело да го помири с неговото минало и да го изправи пред вътрешния му демон, неговото „лошо аз“, скрито в неговото „добро аз“. Пръстите на Уайлдър неуморно шаваха, докато приказваше, описваха малки въпросителни във въздуха. Грей беше на мнение, че Уайлдър поначало е кръгъл идиот. Вероятно на всички ги разтяга едни и същи. Но трябваше да признае, че в думите му за „лошия аз“ има смисъл. Лошият Грей беше съвсем истински и дълго време, всъщност през по-голямата част от живота му, лошият Грей беше единственият Грей, който съществуваше. Ето това беше най-доброто следствие от лекарствата и причината, заради която възнамеряваше да продължи лечението до края на живота си, дори след като изтекат определените от съда десет години. Лошият Грей беше някой, с когото той никога повече не искаше да се сблъсква.
Грей вървеше с усилие към бараките през снега и хапваше тако от служебния магазин, преди да се прибере в стаята си. Вторник вечер беше определена за бинго вечер, но Грей много не го влечеше да играе. Веднъж-дваж беше играл и загуби най-малко двайсет долара, а пък войниците винаги печелеха, което го наведе на мисълта, че работата е нагласена. Така или иначе, играта беше глупава, чисто и просто извинение да изпуши някоя цигара, което можеше да прави и безплатно в стаята си. Лягаше на леглото, наблъскваше две възглавници зад себе си, поставяше пепелник на стомаха си и започваше да прехвърля телевизионните канали. Много от каналите бяха спрени — новинарските, музикалните и дори рекламните. Не че той би ги гледал вече, а когато идваше време за реклами, екранът ставаше син, докато те преминат, после програмата отново започваше. Поразгледа каналите, докато не намери нещо интересно. Предаване по военния канал за нахлуването на Съюзниците във Франция. Открай време историята му беше интересна и дори в училище се справяше много добре по този предмет. Биваше го да запомня имена и дати, а пък ако човек ги запомнеше в главата си, всичко останало май вече пасваше само. Излегнат на леглото си, все още облечен в работния си комбинезон, Грей гледаше и пушеше. На екрана американските войници се изсипваха от лодките, стреляха, прикриваха се в скалите и мятаха гранати. Зад тях, откъм морето, огромни оръдия обсипваха с оглушителни изстрели скалните брегове на окупираната от нацистите Франция. Ето това, помисли си Грей, беше война. Филмът беше накъсан и през половината от времето размазан, но на един кадър Грей ясно различи ръка, ръка на нацист, която се пресяга от открехнатия прозорец на бункер, който някое американско хлапе бе обстреляло с огнепръскачка. Ръката беше цялата овъглена и пушеше като прегоряло на скара пилешко крилце. Старецът на Грей беше ходил два пъти като лекар във Виетнам и той се зачуди какво би казал за подобна гледка. Понякога Грей забравяше, че баща му е бил лекар. Когато Грей беше дете, на момчетата просто се лепваше лейкопласт на коляното и толкова.