Изпуши още една цигара и загаси телевизора. Преди два дни онзи на име Джак и онзи на име Сам си бяха заминали, без да кажат никому нито дума, затова Грей се съгласи да поеме двойна смяна. Това означаваше да се върне на Ниво 4 в шест сутринта. Срамота беше онези двамата да се ометат така. Ако не работиш една година, губиш парите. Ричардс пределно ясно беше дал да се разбере, че онези двамата нищо хубаво не ги чака. А ако още някой обмислял да се омете, трябвало да го обмисли много дълго и много сериозно, много дълго и много сериозно, беше казал и огледал бавно присъстващите в залата, като вбесен училищен треньор. Говорил беше в трапезарията по време на закуска, а Грей не откъсна поглед от бърканите си яйца. Реши, че съдбата на Джак и Сам не го засяга, и че така или иначе предупреждението не се отнася до него. Той никъде не се готвеше да ходи, пък и всъщност с онези, двамата не бяха истински приятели. Разговаряха понякога за едно или друго, но само колкото да минава времето, а и заминаването им означаваше повече пари за Грей. Допълнителната смяна щеше да му донесе още петстотин долара, ако се умножи по три на седмица, даваха и по още сто долара премия. Докато парите течаха и пълнеха сметката му, като умножават нулите в редичката като яйчица в картон, Грей щеше да седи на планинския връх, докато жив човек не остане.
Свали комбинезона си и загаси лампата. Пред прозореца се сипеше сняг на парцали, звукът напомняше този на пясък по хартиена кесия. На всеки двайсет секунди проблясваше светлина, когато лъчът на фара, осветяващ западния периметър, преминаваше през прозореца. Понякога лекарствата правеха Грей неспокоен или му докарваха мускулни спазми на краката, но две хапчета ибупрофен оправяха работата. Понякога се будеше посред нощ, за да изпуши цигара или да пусне една вода, макар че обикновено спеше непробудно цяла нощ. Лежеше в мрака и се опитваше да успокои мислите си, които обаче непрекъснато се връщаха към Нула. Може би причината беше в обгорялата нацистка ръка. Май не можеше да прогони Нула от ума си. По някакъв начин Нула беше затворник. Поведението му при хранене не беше за похвала и хич не беше лесно да се наблюдава какво им се случва на зайците. И въпреки това храната си беше храна, а Нула изобщо не я докосваше. Само си висеше там като задрямал, макар Грей да не вярваше, че спи. Чипът във врата на Нула предаваше всевъзможна информация към главния компютър. Грей разбираше известна част от нея, а друга изобщо не проумяваше. Той обаче знаеше какво означава сънят и че не изглежда като будното състояние. Сърдечният ритъм на Нула винаги беше един и същ, 102 удара в минута. Техническите лица, които влизаха в контролната стая, за да прочетат данните, никога не го обсъждаха, само кимваха и отмятаха кутийките в своите джобни бележници. На Грей пулс 102 му се струваше съвсем като на буден.
А пък и самият Нула излъчваше усещането, че е буден. Грей отново се замисли за начина, по който Нула го караше да го усеща, което беше идиотско, но дори и така да беше. Грей от край време не си падаше по котките, но при тях го имаше същото. Котка, която спи на прага, всъщност не спи наистина. Котка, която уж спи на стълбите, всъщност е като опъната струна и чака някоя мишка да притича покрай нея. Какво ли очаква Нула? Може би, помисли си Грей, просто му бяха втръснали зайците. Може да му се е дояла шоколадова торта или сандвич с месо или пък макарони. Грей би казал, че Нула и дърво би ял. С неговите сатъри нямаше нещо, което да не съсече и погълне на две хапки.