Грей въздъхна недоволно и сви рамене, зъбите. При тази мисъл вече разбра, че се налага да вземе мерки, за да заспи, вместо да лежи и да се тормози с разни размишления. Наближаваше полунощ. Нямаше и да усети как ще стане шест сутринта. Стана, взе две хапчета ибупрофен, изпуши цигара, изпразни пикочния си мехур просто като предпазна мярка и отново се пъхна под завивките. През прозореца премина проблясване, веднъж, два пъти, три пъти. Насили се да затвори очи и да си представи ескалатор. На този номер го научи Уайлдър. Според Уайлдър Грей лесно се поддаваше на внушение, което означаваше, че може лесно да бъде хипнотизиран и за тази цел Уайлдър използваше ескалатора. Нямаше значение къде се намира, дали на летище, в търговски център или другаде, така че ескалаторът на Грей не се намираше на някое определено място. Въпросът беше да е ескалатор и той да е на него, сам. Ескалаторът се спускаше надолу, надолу, надолу, към дъното, което не беше дъно в обичайния смисъл на думата като край на нещо, ами място, изпълнено с прохладна, синя светлина. Понякога ескалаторът беше един, понякога поредица от кратички ескалатори, които слизаха с по едно ниво и се завъртаха на следващото. Тази вечер ескалаторът беше един. Механизмът му тихичко прищракваше под краката му. Подвижното и покрито с гума перило беше гладко и хладно на допир. Ескалаторът се движеше, Грей виждаше очакващата го в ниското синева, но не отклони поглед към нея, защото това не беше нещо, което се вижда. То идваше от вътрешния свят на човек. Когато синевата го изпълни и обгърне, човек вече знаеше, че е заспал.
Грей.
Сега светлината беше в него, но не беше синя, а особена. Имаше топъл портокалов цвят и пулсираше като сърце. Част от съзнанието му каза, Грей, ти спиш, ти спиш и сънуваш. Но другата част, онази, която всъщност беше в съня, не го осъзнаваше. Той премина през пулсиращата оранжева светлина.
Грей, тук съм.
Сега светлината премина в златиста. Грей се намираше в хамбар, в слама. Сън, който беше и спомен, но не съвсем. Навсякъде около него и по него имаше слама. Бодеше го по ръцете, лицето и косата. Там беше и другото момче, братовчед му Рой, който не му беше истински братовчед, но така го наричаше. И Рой беше покрит със слама и се смееше. Търкаляха се в сламата, бореха се или нещо такова, а после настроението се промени, както се променяше настроението на песен. Усещаше уханието на сламата. Неговата пот се примесваше с тази на Рой, всичко се сливаше в сетивата му и съставяше уханието на летен следобед от детството му. Рой тихо говореше, Добре, свали си джинсите и аз ще сваля моите, никой няма да дойде. Просто прави като мен, ще ти покажа как се прави, това е най-хубавото усещане на света. Грей коленичи до него в сламата.
Грей, Грей,
Рой имаше право. Това беше най-хубавото усещане на света. Като да се катериш по въже в гимнастическия салон, но още по-хубаво, като назряваща у него кихавица, която започва ниско долу и пропълзява нагоре през пътеките и проходите в него. Затвори очи и остави чувството да изригне.
Да. Да. Грей, слушай. Аз идвам.
Но с него вече не беше само Рой, като дотогава. Грей чу бръмченето и после стъпалата на стълбата, сякаш песента отново се промени. С крайчеца на окото си той отново видя Рой за последен път и той беше целия обгорял и пушеше. Баща му използваше колана, онзи черния, тежкия, познаваше го добре и без да го види. Зарови лице в сламата, докато коланът се стоварваше върху голия му гръб, плющеше и разкъсваше и после пак, и пак, а после се появи друго, по-дълбоко, което го разкъсваше отвътре.
Харесва ти, това ли искаш, ще ти подскажа, сега мълчи и го приеми в теб.
Този мъж не беше баща му. Грей си спомняше вече. Той не използваше колан и не беше баща му, този мъж беше заел мястото на неговия баща. Този мъж беше Курт, който сега щеше да е твой татко и после онова усещане как го разкъсват отвътре, както неговият истински баща беше разкъсал себе си на предната седалка на камиона си сутринта, в която беше навалял сняг. Грей едва ли е имал и шест годинки, когато се случило. В онази сутрин се събуди преди всички, светлината в спалнята му сияеше с някаква особена лекота и той веднага разбра, че тъкмо нападалият през нощта сняг го е събудил. Отметна завивката и дръпна завесите на прозореца си, примижал на яркия блясък на света. Сняг! В Тексас никога не валеше сняг. Понякога имаше поледици, но това беше друго. Не приличаше на снега, който виждаше в книжките с картинки и по телевизията, онази прекрасна бяла покривка, снегът на шейните и ските, на снежните ангели, снежните крепости и човеци. Сърцето му щеше да се пръсне от изумление, от тази истинска възможност и новост, от този чуден и немислим подарък, който го чакаше зад прозореца. Докосна стъклото и усети студа по пръстите си с внезапна, пронизала го като ток острота.