Дръпна се бързо от прозореца и трескаво навлече джинсите си, нахлузи маратонките си на бос крак и дори не ги завърза. Щом отвън имаше сняг, той трябваше да е там навън, в снега. Крадешком излезе от стаята и слезе по стълбите към дневната. Беше събота сутрин. Предишната вечер имаха гости, събиране със съседите, приказваха много и на висок глас, чак от своята стая ги чуваше. Усещаше и мириса на цигари, който и в този час се носеше из въздуха като мазен облак. На горния етаж родителите му щяха да спят още дълги часове.
Отвори входната врата и излезе на прага. Въздухът беше студен, неподвижен и изпълнен с ухание като на чисто пране. Вдиша дълбоко от него.
Грей. Виж.
Тогава го видя. Камиона на баща си. Паркиран както винаги на алеята, но имаше и нещо необичайно. На прозореца до шофьора Грей видя тъмночервено петно, като пръски, още по-тъмно и по-червено заради снега. Зачуди се какво ли е това петно. Може би е някаква шега. Може баща му да е направил нещо, за да го подразни, на игра, за да има нещо странно и причудливо, което да види, когато се събуди преди всички останали. Слезе по стълбите на площадката пред вратата и прекоси двора. Снегът изпълваше маратонките му, но той не откъсваше поглед от камиона, завладян от тревога и предчувствие, сякаш не снегът го беше събудил, ами друго. Двигателят на камиона работеше и бълваше сив пушек от газове по покритата със сняг алея. Предното стъкло беше замъглено и запотено. Вътре различаваше тъмен силует, опрян на прозореца, където беше и червеното петно. Ръцете му бяха малки и немощни, но успя да отвори вратата на камиона и баща му се катурна покрай него върху снега.
Грей. Погледни. Погледни ме.
Тялото падна по гръб. Едното око се взираше в Грей, но всъщност не виждаше нищо, Грей веднага го разбра. Другото око беше изчезнало. Както и едната страна от лицето на баща му, сякаш нещо го беше обърнало отвътре навън. Грей знаеше какво е да си мъртъв. Виждал беше животни: опосуми и миещи мечки, понякога котки и дори кучета, разкъсани встрани от пътя. Сега беше същото. Всичко беше приключило завинаги. Баща му продължаваше да държи пушката в едната си ръка, с извит и пъхнат в дупчицата палец, поставен така, както беше показал на Грей онзи ден на площадката. Сега виждаш ли, виждаш ли как тежи? Никога не насочвай пушка към някого. Навсякъде имаше кръв, примесена с още нещо, като късчета месо и някаква бяла пихтия, полепнала по лицето на татко, по якето и седалката на камиона, по вътрешната част на вратата. Грей усещаше миризмата ѝ, която беше толкова натрапчива, че се полепи по вътрешната страна на небцето му, като разтопено хапче.
Грей. Грей. Тук съм.
Сцената отново се променяше. Грей долови как всичко около него се движи, сякаш земята се разтяга. Снегът се промени, започнал беше да се движи и когато повдигна погледа си, видя, че снегът вече не е сняг, а зайци. Стотици хиляди пухкави, бели зайци, всичките зайци на света, натъпкани толкова близо един до друг, че човек можеше да прекоси двора върху им, без да докосне земята. Дворът беше пълен със зайци. Те обърнаха миловидните си муцунки към него, впериха погледите на черните си очета в него, защото го познаваха, знаеха какво е сторил, не на Рой, ами на останалите, момчетата с техните раници, които се прибираха от училище, скитниците, самотниците; и тогава Грей разбра, че не неговия баща лежеше в собствената си кръв, лежеше Нула. И Нула беше навсякъде, Нула беше в него, съсичаше го и го разкъсваше като зайците. Отвори уста, за да извика, но от устата му не излезе нито звук.
Грей Грей Грей Грей Грей Грей Грей
Ричардс седеше в своя офис на Ниво 2, погълнат от игра на свободни клетки. Раздаване номер 36 592 направо му разказваше играта. Трябваше да го признае. Вече над десет пъти я подхващаше, стигаше съвсем близо, но все нещичко не му достигаше, за да разбере как да подреди колоните си, как да освободи асата, щом се наложи и да отвори червените осмици. По това играта му напомняше раздаване номер 14 712, в което пак цялата работа се свеждаше до червени осмици. Отне му цял ден и повече да я приключи.
Но нали пасиансът можеше да се подреди при всяко раздаване. Картите са раздадени и ако човек ги наблюдава и подходи правилно, рано или късно ще ги нареди. Победно щракване на мишката и всичките карти се нареждаха в колоните си. Пасиансът никога не омръзваше на Ричардс, което беше хубаво, защото все още му оставаха 91 048 раздавания до края с настоящето. Имаше едно хлапе от щата Вашингтон, което твърдеше, че е подредило всичките раздавания, включително и неразрешимото 64 523 поредно раздаване, само за четири години. Това правеше осемдесет и осем игри на ден, включително на Коледа, Нова година и Четвърти юли, така че ако се приемеше, че от време на време хлапето все пак си е взимало почивен ден поради някакви си детски игри или пък поради основателна причина като грип, излизаше, че е подреждало над сто раздавания на пасианса. На Ричардс ум не му го побираше как е възможно. Не е ли ходило на училище? Домашни не е ли писало? Кога е спяло копеленцето малко?