А и пръчките гъмжаха от вируси. Преди шест месеца имаше случай на заразен човек от техническия персонал. Никой не беше в състояние да обясни как се е стигнало дотам. В един миг си беше съвсем здрав, а в другия повръщаше върху компютъра си и дереше пода на помещението за обеззаразяване. Ако Ричардс не го беше видял на монитора как се гърчи и не беше изолирал нивото, кой знае какво щеше да последва. Според правилата, трябваше само да блокира помещението и да гледа как мъжът умира, а после да се обади за разчистване. Май името на техника беше Самюълс или Самюълсън. Без значение. Измерванията показваха отсъствие на вируса и след карантина от седемдесет и два часа Ричардс отмени изолацията на помещението.
И за секунда не се поколеба да натисне бутона, щом и когато настъпи моментът. Ричардс беше задължен да предаде „Доклад Елизабет“ на онзи, който дойде и го поиска с името му, избрано като на майтап. Ричардс ни най-малко не се съмняваше чия е била идеята за името. Човекът се казваше Коул. Но Коул вече не беше Коул. Под външността му на мазен член на кънтри клуб винаги беше туптяло сърце на шут с ум, достоен за Макиавели. Елизабет, за Бога. Само на Коул и на никой друг можеше да му хрумне да го нарече на мъртвата съпруга на Лиър.
Ричардс вече сам осъзнаваше, че проектът не водеше наникъде. Част от проблема се криеше в истинска досада от всичко, свързано с него. Безумно беше да се затворят осемдесет мъже в планината, които няма какво друго да правят, освен да броят зайци, без право да напускат мястото и без право да си отварят устата во веки веков.
А пък и сънищата.
И Ричардс сънуваше от тези сънища или пък мислеше, че сънува. Изобщо не можеше да си ги спомни. Но се случваше да се събуди с усещането, че през нощта е преживял нещо необичайно, бил е на внезапно пътешествие и тъкмо се е върнал. Това беше мъчило двамата чистачи, напуснали без предупреждение. Кастрираните бяха хрумване на Ричардс, което известно време даваше добър резултат. Нямаше по-хрисима сбирщина от тях. До един бяха благи като същински Буда и когато играта стигнеше до финалната си развръзка, никой на никого нямаше да липсва. Двамата чистачи, Джак и Сам, се бяха измъкнали от огражденията на Комплекса, натъпкани в контейнери за боклук. Когато Ричардс ги проследи на другата сутрин и ги сгащи, заврели се в евтин хотел на междущатската магистрала на двайсет мили от Комплекса, те говореха само за това, за сънищата. Оранжевата светлина, зъбите, гласовете, които ги викали по име. Направо им преляло от тях. Седнал на ръба на леглото, той ги остави да говорят, да се наприказват: двама престъпници с неопределен пол, с кожа, нежна като кашмир, и тестиси колкото гроздово зърно, които бършеха носове с ръце и дърдореха като дечурлига. Донякъде даже беше трогателно, но човек може да се наслуша на подобни приказки. Да тръгваме, момчета, каза Ричардс, всичко е наред, никой не ви се сърди — и ги закара на място, което знаеше. Приятно кътче с красива гледка към реката, за да им покаже света, който напускаха. Застреля ги в челата.
Сега на Лиър му притрябва дете. Момиче. Дори Ричардс се сепна и поразмисли. Шайка бездомни пияници и осъдени на смърт затворници беше едно, човешки материал за рециклиране, така ги възприемаше Ричардс, но дете? Сайкс обясни, че било заради тимуса. Колкото по-малко било детето, толкова по-добре можело да се справи с вируса, да го вкара в стабилна фаза. Това целеше Лиър, за да отстрани неприятните странични ефекти и да остане само полезното действие. Неприятните странични ефекти! Ричардс дори не успя веднага да се изсмее. Без значение, че в предишния си живот като човешки същества светещите пръчки са били хора като Бабкок, който и гърлото на майка си би прерязал заради едната тръпка. Сигурно и в това имаше някаква връзка: Лиър искаше чиста основа, някой с все още незадръстен от боклук мозък. А следващия път, знаеше си Ричардс, ще поиска бебе.
Ричардс осигури стоката. Търси няколко седмици, докато попадна в целта: момиче с неизвестна самоличност, бяла, около шестгодишна, зарязана като лоша привичка в манастир в Мемфис от майка си, на която вероятно ѝ е писнало да ѝ бере грижата. Никакви пръстови отпечатъци, беше му наредил Сайкс, а това момиченце с неизвестна самоличност на възраст около шест, нямаше да се стопи като летен бриз. В понеделник обаче щяха да я поверят на социални грижи и можеше да ѝ прати целувка за сбогом. Следователно имаха четирийсет и осем часа, в които да я грабнат, в случай че майката не се появи да я прибере като загубена чанта с багаж. Улгаст щеше да намери начин да умири монахините. Приятелчето можеше да продаде ултравиолетови лампи в раково болнично отделение. Доказал се беше. Безспорно.