Проблемът беше в акумулатора. Новият ѝ излезе осемдесет и три долара в Сиърс, но докато го купи, отсъства от работа цяла седмица, затова остана и без мястото си в Кутията. Имаше пари само колкото да замине, насъбрала нещата им в няколко пазарски торби и кутиите, останали от Бил.
Никой не разбра какво се е случило с тях. Къщата остана пуста. Тръбите замръзнаха и се напукаха като презрели плодове. През пролетта водата дълго време тече от тях, преди компанията за водоснабдяване да разбере, че никой не плаща сметките и не изпрати двама работници да я спрат. В къщата се настаниха мишки, а след като една лятна буря строши прозореца на етажа, в спалнята, където Джанет и Ейми бяха спали на студено, свиха гнездо лястовици. Скоро цялата къща се изпълни с птичи миризми и звуци.
В Дъбюк Джанет работеше нощна смяна на бензиностанция, а Ейми спеше на дивана в задната стаичка, докато собственикът не разбра и не я отпрати. Лято беше и живееха в колата. Използваха тоалетната зад бензиностанцията, за да се поизкъпят, затова напускането означаваше чисто и просто да потеглят на път. Известно време останаха у приятелка на Джанет в Рочестър — нейна съученичка, която се беше преместила, за да стане медицинска сестра. Джанет получи работа като чистачка в болницата, където работеше приятелката ѝ, но заплатата беше минимална, а апартаментът на приятелката ѝ прекалено тесен, за да останат. Джанет се премести в мотел, но там пък нямаше кой да гледа Ейми. Приятелката ѝ не можеше да го прави и не познаваше никой, който би могъл. Накрая отново заживяха в колата. Дойде септември. Въздухът стана мразовит. По радиото непрекъснато говореха за война. Джанет потегли на юг, успя да стигне чак до Мемфис, преди колата ѝ да спре веднъж завинаги.
Мъжът, който ги взе на стоп в мерцедеса си, каза, че името му е Джон. По начина, по който го изрече, като дете, което обяснява как и кой е счупил лампата, Джанет позна, че я излъга. Преценяваше я около секунда преди да каже името. „Казвам се… Джон.“ Предположи, че е към петдесетте, но не я биваше да отгатва възрастта на другите. Носеше добре оформена брада и стегнат тъмен костюм като на погребален агент. Докато караше, наблюдаваше Ейми в огледалото за обратно виждане, наместваше се на седалката си и разпитваше Джанет коя е, къде отива, какво обича да прави, какво я е довело в славния щат Тенеси. Мерцедесът ѝ напомни за лъскавата кола на Бил Рейнолдс, само дето беше по-хубав. При затворени прозорци шумовете отвън почти не се чуваха, а в меките седалки сякаш седеше в порция сладолед. Доспа ѝ се. Пристигнаха в мотела, когато вече почти ѝ беше все едно какво има да се случва. Струваше ѝ се неизбежно. Летището беше наблизо. Земята беше равна, като в Айова и в здрачината виждаше светлините на самолетите, които кръжаха над полето, описваха бавни, лениви дъги като траектории на цели в стрелбище.
— Ейми, миличка, мама ще влезе вътре с този приятен господин за минутка, нали? Ти просто си разглеждай книжката с картинки, миличка.
Мъжът беше доста любезен, докато си вършеше работата. Наричаше я „скъпа“ и други подобни, а преди да си тръгне, остави петдесет долара на нощното шкафче. Стигнаха ѝ да наеме стая за себе си и за Ейми за през нощта.
Другите обаче не бяха толкова приятни.
Нощем тя заключваше Ейми в стаята с включен телевизор, от който да се носи някакъв звук, излизаше на магистралата пред мотела и просто си намираше някакво място. Не ѝ се налагаше да чака дълго. Някой спираше, неизменно мъж, и щом уговореха нещата, тя го завеждаше обратно в мотела. Преди да въведе мъжа в стаята си, тя влизаше сама, за да отнесе Ейми в банята, където ѝ беше направила легло във ваната от няколко одеяла и възглавница.
Ейми беше на шест. Момиченцето растеше тихо, рядко продумваше, но някак се беше научила да чете сама, докато непрекъснато разглеждаше едни и същи книжки, можеше и да брои. Веднъж гледаха Колелото на късмета и когато дойде моментът, в който жената да похарчи спечелените от нея пари, се оказа, че момиченцето знае точно какво би могла да си купи, че не може да си позволи почивка в Канкун, но може да получи обзавеждане за дневна и да ѝ останат достатъчно пари за двойно членство в голф клуба. Джанет си помисли, че Ейми е много умна, щом преценява правилно подобна ситуация. Може би дори повече от умна. Предположи, че трябва да иде и на училище, но Джанет не знаеше къде наоколо има училища. Имаше само автосервизи, заложни къщи и мотели, като този, в който живееха. Собственикът много приличаше на Елвис Пресли, но не младия и красив Елвис, а стария и дебел, с мазна коса и масивни златни очила, които му придаваха вид на риба в аквариум. Носеше сатенено сако с мълния на гърба, съвсем като Елвис. През повечето време просто си седеше зад плота, играеше карти и пушеше малка пура с пластмасово цигаре. Всяка седмица Джанет му плащаше в брой. Добавеше ли отгоре още петдесетачка, той изобщо не ги притесняваше. Един ден я попита дали носи нещо за самозащита и дали пък нямало да прояви желание да купи от него оръжие. Тя отвърна с „разбира се, колко струва“ и той ѝ каза още стотачка. Показа ѝ ръждив наглед револвер 22-ри калибър. Когато го взе в ръцете си там в офиса, не изглеждаше кой знае какво чудо, само дето можеше да убие човек с него. Револверът обаче беше достатъчно малък, за да се побере в дамската чантичка, която носеше със себе си на магистралата, и тя си помисли, че няма да е зле да ѝ е под ръка.