— Не мога — каза мъжът. — Не гледаш, където трябва. Завърти я.
Жената въздъхна изнервено.
— Хайде, де, снимай, докато се усмихва, толкова ли е трудно?
Лейси съсредоточено наблюдаваше сцената, когато зад гърба ѝ се чу вторият плясък и още преди да смогне да се извърне, се разнесе и трети. Усети как зад нея стъклената преграда се огъва. Нивото на водата стигна до ръба и започна да прелива, всички осъзнаваха какво става, но бяха като окаменели.
— Внимавай!
Ледената вода удари Лейси като плесница, изпълни носа и очите ѝ с вкус на сол, отхвърли я от стъклото. Навсякъде се разнесоха писъци. Чуваше бебешкия плач, виковете на майката, Махни се, махни се! Притискаха я тела, Лейси осъзна, че е затворила очи, заради щипещата сол. Отстъпи назад, със залитане и препъване и падна върху куп хора. Очакваше да чуе как стъклото се чупи, как аквариумът се троши и водата от него се излива.
— Ейми!
Отвори очи и видя един мъж да я наблюдава, лицето му беше на сантиметри от нейното. Беше мъжът с фотоапарата. Около нея тълпата стоеше онемяла. Стъклената преграда все пак устоя.
— Простете — каза мъжът. — Добре ли сте, сестро? Може би съм ви настъпил.
— Да му се не види! — жената стоеше надвесена над тях с прогизнали дрехи и коса. Бебето ревеше на рамото ѝ. Лицето ѝ излъчваше ярост.
— Какви ги върши детето ти?
Лейси разбра, че говори на нея.
— Съжалявам — започна тя, — не…
— Виж я само!
Тълпата се беше отдръпнала от аквариума. Всички бяха вперили поглед в малкото момиченце с раничка, което беше коленичило и опряло ръце на стъклото, а четирите мечки се блъскаха насреща ѝ.
Лейси се изправи и бързо тръгна към Ейми. Момиченцето беше свело глава, от мократа ѝ коса още капеше вода. Лейси видя как устните ѝ се мърдат, сякаш се моли.
— Ейми, какво има?
— Момичето говори на мечките — чу се вик и шепот на удивление обходи навалицата. — Погледнете.
Защракаха фотоапарати. Лейси приклекна до Ейми. Отметна с ръка мокрите кичури от лицето ѝ. По страните ѝ се стичаха сълзи, примесени с водата от басейна.
— Кажи ми, миличка.
— Те знаят — каза Ейми с прилепени към стъклото ръце.
— Какво знаят мечките?
Момиченцето вдигна лице. Лейси застина. В изражението на детето се четеше скръб, каквато Лейси не беше виждала, като мъдра печал. А когато се вгледа в очите на Ейми, видя плача. Каквото и да беше разбрала Ейми, тя го беше приела.
— Какво съм аз — отвърна момиченцето.
Сестра Арнет седеше в кухнята на Обителта на сестрите на милосърдието. Вече беше решила, че трябва да се намеси.
Стана девет часа, после девет и половина, стана десет. Лейси и онова момиче, Ейми, още не се бяха прибрали. Накрая сестра Клер каза каквото знае: Лейси пропуснала литургията и малко след това двете излезли. Момиченцето било с раничка. Клер ги чула да излизат и ги наблюдавала от прозореца как минават през задната врата, на път за парка.
Лейси беше намислила нещо. Арнет трябваше да го предвиди.
Историята около момиченцето беше скалъпена, веднага го разбра. Или ако не разбрала, то поне почувствала. Зрънцето на съмнението беше покълнало у нея през нощта и се беше превърнало в убеденост за някаква нередност. Също като монахинята госпожица Клейвъл от книгите за Маддин, сестра Арнет разбра.
А сега точно както в книгата едно от момиченцата беше изчезнало.
Нито една от сестрите не знаеше историята на Лейси. Дори Арнет нямаше да я научи цялата, ако от офиса на по-горната инстанция не бяха препратили психиатричното заключение. Арнет си спомни, че беше чула нещо за събитията по новините, преди много години, но приличаше на всичко, което се случва навсякъде по света, особено в Африка, нали така? В онези ужасни малки държавички животът изглежда не струваше нищо, а Неговата воля беше най-неведома от всичко и всички, нали? Случилото се беше потресаващо и ужасно, но съзнанието си имаше предел, след който вече не възприемаше подобни истории и Арнет беше забравила всичко, свързано с нея. А сега тук беше Лейси, поверена на грижите ѝ и само тя единствена знаеше истината. Трябваше да признае, че Лейси беше в почти всяко отношение монахиня за пример, макар и малко затворена в себе си и може би прекалено мистична в молитвите си. Лейси бе разказала, като несъмнено вярваше в думите си, че родителите ѝ и сестрите ѝ живеят в Сиера Леоне, посещават официални балове и яздят понита за поло. От деня, в който войници от мироопазващите сили на ООН я бяха открили в полето и предали на грижите на монахините, друго Лейси не беше разказвала. Нямаше съмнение, че това е милост, чрез която Бог предпазваше Лейси от спомена за случилото се. Защото войниците не си бяха тръгнали, след като бяха избили семейството ѝ. Бяха останали с Лейси в полето, в продължение на часове. Момиченцето, което бяха взели за мъртво и изоставили, можеше и да се превърне в мъртва душа, ако Бог не беше избрал да защити разума ѝ от случилите се събития. Че Той беше избрал да не я прибере при себе си в онзи момент, беше само проява на Неговата воля, за която Арнет нямаше какво да размишлява. Фактът, че знаеше истината за нея, беше товар, придружен с притеснения, който трябваше да носи мълчаливо.