Сега обаче се беше появило момичето. Тази Ейми. Чак необичайно възпитана, тиха като призрак, но нямаше ли нещо, което очевидно не съвпада с цялата история? Нещо напълно непонятно? Сега, след като се поразмисли, обясненията на Лейси се оказаха абсурдни. С майка ѝ били приятелки? Невъзможно. Освен за всекидневната литургия, Лейси много рядко излизаше извън къщата. За Арнет беше необяснимо как може да се е сприятелила с някаква жена, и то такава, която ще ѝ повери дъщеря си. Тъй като нямаше обяснение, цялата работа беше лъжа. А и двете бяха излезли.
В десет и половина сестра Арнет седеше в кухнята и вече знаеше как да постъпи.
Но какво ще каже? Откъде да започне? С Ейми ли? Очевидно беше, че останалите сестри също са в неведение. Арнет толкова пъти се беше опитвала да я придума да излезе, да отиде да поработи в Килера или да се присъедини към тях на кратките им излизания до супермаркета, но Лейси постоянно отклоняваше поканите ѝ. В тези моменти лицето ѝ излъчваше такава безизразност, че въпросът увисваше в празното. Не благодаря, сестро. Може би друг път. Изминали бяха три или четири години. Изведнъж изотникъде се появява момичето и Лейси започва да твърди, че я познава. Затова, ако ще вика полицията, трябва да започне разказа си от там, разбра тя, с Лейси и случилото се в полето.
Арнет вдигна телефона.
— Сестро?
Извърна се: сестра Клер. Току-що беше влязла в кухнята, все още по анцуг, а вече би трябвало да е облечена във всекидневните си дрехи. Клер, която преди беше продавала недвижими имоти, която не само е била женена, но беше и разведена, която все още пазеше чифт обувки с висок ток и черна рокля за коктейл в гардероба си. Но това беше напълно различен проблем, нямаше връзка с този, който я занимаваше в момента.
— Сестро — гласът на Клер прозвуча загрижено, — отвън има кола.
Арнет затвори телефона.
— Кой е?
Клер се подвоуми.
— Приличат на… полицаи.
Арнет стигна до вратата точно когато прозвуча звънецът. Отдръпна пердето на страничния прозорец, за да погледне. Двама мъже, единият на около двайсет и няколко, а другият по-възрастен, но все още млад мъж. И двамата имаха вид на собственици на погребално бюро, както бяха облечени с тъмни костюми и вратовръзки. Полицаи, но не съвсем. Изглеждаха делово и официално. Стояха долу на стъпалата, облени от слънчевата светлина и далече от вратата. По-възрастният я видя и ѝ се усмихна приветливо, но не каза нищо. Изглеждаше добре, но безлично, със стегната физика и приятно лице с правилни черти. Имаше посребрени на места слепоочия, който лъщяха от предизвиканата от слънцето пот.
— Дали да не отворим? — попита Клер, застанала до нея. Сестра Луиза също беше чула звънеца и слизаше по стълбите.
Арнет пое дълбоко въздух, за да се успокои.
— Разбира се, сестри.
Отвори вратата, но остави преградата затворена и заключена. Двамата се приближиха.
— С какво да ви помогнем, господа?
По-възрастният посегна към джоба на гърдите си и извади малък сгъваем портфейл. Отвори го и тя веднага видя инициалите: ФБР.
— Госпожо, аз съм специален агент Улгаст. Това е специален агент Дойл.
Миг само и портфейлът изчезна, прибран във вътрешния джоб на сакото му. На брадичката му видя следа от резка от сутрешното бръснене.
— Простете, че ви притесняваме в събота сутрин…
— Заради Ейми е — каза Арнет. И за нея беше необяснимо как го изтърси без да се усети, сякаш той някак я е принудил. Мъжът мълчеше и затова тя додаде:
— Нали? Заради Ейми е.
По-възрастният агент, чието име вече беше изхвърчало от ума ѝ, отмести поглед от Арнет към сестра Клер и ѝ се усмихна успокоително, преди погледът му отново да се насочи към Арнет.
— Да, госпожо. Точно така. Заради Ейми е. Дали ще е удобно да влезем? За да зададем на вас и на останалите дами няколко въпроса?
Озоваха се в дневната на Обителта на сестрите на милосърдието: двама едри мъжаги в тъмни костюми, от които се носеше мъжки аромат. Тромавото им присъствие сякаш преобрази стаята и я смали. Освен в случаите, в които ги посещаваха хора заради някой и друг ремонт или пък идваше отец Фаган от енорийското си жилище, други мъже не бяха стъпвали в къщата.