— Съжалявам, офицери — каза Арнет, — може ли отново да ми кажете имената си?
— Разбира се — отново същата внушаваща доверие, предразполагаща усмивка. По-младият не беше продумал нито дума до този момент. — Аз съм агент Улгаст, това е агент Дойл — огледа се. — Е, тук ли е Ейми?
Сестра Клер се намеси.
— Защо я търсите?
— Опасявам се, че не мога да ви кажа всичко. Но трябва да знаете, заради собствената ви безопасност, че Ейми е федерален свидетел. Тук сме, за да ѝ осигурим защита.
Федерална защита! Паника обхвана Арнет. Беше по-лошо, отколкото си мислеше. Федерална защита! Като по телевизията и онези полицейски сериали, които не искаше да гледа, но понякога го правеше, защото останалите монахини държаха да ги гледат.
— Какво е направила Лейси?
Агентът заинтригувано изви вежди.
— Лейси ли?
Опита се да се престори, че знае нещо, да я накара да говори и да измъкне информация от нея, за Арнет беше пределно ясно. А и тя точно това беше направила. Каза им името на Лейси. Никой нищо не беше споменавал за Лейси, само Арнет. Усещаше как мълчанието на останалите монахини я притискаше отзад.
— Сестра Лейси — обясни Арнет. — Тя ни каза, че с майката на Ейми са приятелки.
— Разбирам — погледна към другия агент. — Ами тогава може би е най-добре да поговорим с нея.
— Има ли някаква опасност за нас? — попита сестра Луиза.
Навъсена, сестра Арнет се обърна към нея.
— Сестро, знам, че намеренията ви са добри. Но нека аз се оправя с този въпрос, моля.
— Нямам предвид точно опасност — обясни агентът. — Но според мен най-добре ще е да поговоря с нея. Тя тук ли е?
— Не — каза сестра Клер. Стоеше, заела предизвикателна поза със скръстени на гърди ръце. — Излязоха. Преди около час.
— Знаете ли къде са отишли?
Възцари се мълчание. После от вътрешността на къщата се разнесе телефонен звън.
— Господа, моля да ме извините — каза Арнет.
Оттегли се в кухнята. Сърцето ѝ биеше лудо. Благодарна беше за прекъсването, защото така можеше да поразмисли. Когато обаче вдигна телефона, от другата страна чу непознат за нея глас.
— Обителта ли е? Знам, че съм ви виждал наоколо, дами. Простете, че така ви звъня.
— С кого говоря?
— Извинете ме — мъжът говореше припряно, думите му звучаха хаотично. — Казвам се Джо Мърфи. Аз съм началникът на охраната в зоопарка на Мемфис.
Зад гласа му се чуваше суматоха. Изведнъж се обърна към друг човек: Отворете вратата, каза той. Направете го веднага и толкова.
После отново се върна на телефона.
— Известно ли ви е дали някоя от монахините не е наблизо заедно с едно момиченце? Чернокожа дама, облечена като вас.
Трептяща безтегловност, като рояк пчели, изпълни сестра Арнет. В тази съвършена сутрин нещо се беше случило, нещо ужасно. Вратата на кухнята се отвори. Агентите влязоха в стаята, водени от сестра Клер и сестра Луиза. Всички бяха вперили поглед в нея.
— Да, познавам я — Арнет се мъчеше да заглуши думите си, но знаеше, че е безсмислено. — Какво има? Какво става?
Известно време линията остана тиха. Мъжът от зоопарка беше закрил слушалката с ръка. Когато вдигна ръката си, Арнет чу викове и детски плач, а зад него животински ревове. Маймуни, лъвове, слонове и птици крещяха, ревяха и пищяха. На Арнет ѝ трябваше само миг, за да осъзнае, че звуците, които чуваше, не идваха от слушалката, ами от отворения прозорец.
— Какво става? — умолително попита тя.
— Най-добре елате тук, сестро — каза мъжът. — Това е най-дяволското нещо, което съм виждал.
Мокра до кости и останала без дъх, Лейси тичаше с Ейми на ръце, притиснала момиченцето до гърдите си. Ейми здраво беше обвила кръста ѝ с крачетата си. Двете се бяха загубили в лабиринта от пътеки в зоопарка. Ейми плачеше, хлипаше в блузата на Лейси, какво съм аз, какво съм аз. Тичаха и другите. Започнало се беше с мечките, чието поведение ставаше все по-възбудено, докато Лейси не дръпна Ейми от стъклото. После зад тях морските лъвове се замятаха насам-натам из водата с вманиачен бяс. Когато се втурнаха към центъра на зоопарка, тревопасните животни, газелите и зебрите, окапите и жирафите започнаха да се въртят в кръг, тичаха и се блъскаха в оградите. Ейми го предизвикваше, разбра Лейси, нещо у Ейми го предизвикваше. Каквото и да се беше случило с полярните мечки, в този момент то се случваше с всички животни. Не само сред животните, но и сред хората в зоопарка се възцаряваше хаос. Отминаха слоновете и изведнъж тя усети колко големи и огромни животни са. Слоновете тъпчеха земята с огромните си лапи, а ревът им прорязваше мемфиската жега. Един носорог се втурна върху оградата, разнесе се страхотен трясък като от автомобилна катастрофа и започна диво да я удря с огромния си рог. Изведнъж въздухът се изпълни с тези звуци, силни и страховити, изпълнени с болка, а хората тичаха с всички сили и викаха имената на децата си, блъскаха се, бутаха се, тъпчеха се. Лейси тичаше с всички сили, а тълпата оставаше назад.