— Това е тя! — извиси се глас и думите настигнаха Лейси отзад, удариха я като стрела. Лейси се извърна и видя мъжа с фотоапарата, насочил пръст право към нея. Стоеше до човек от охраната, облечен в дреха в пастелно жълто. — Това е детето!
Без да изпуска Ейми от ръцете си, Лейси се обърна и побягна покрай клетките на разкрещелите се маймуни, езерото, в което лебедите кряскаха и пляскаха с огромните си, непотребни криле, високите клетки се пръскаха от крясъците на птиците от джунглата. Ужасена тълпа се изливаше от помещението със змиите. Група изпаднали в паника ученици в еднакви червени тениски изникна на пътя на Лейси и тя ги заобиколи, едва не се спъна, но успя да се задържи. Земята под нея беше осеяна с останки от рекламни листовки, брошури и малки късчета от дрехи, разтопени следи от полепнал по хартията сладолед. Група мъже се втурнаха покрай нея задъхани, единият от тях носеше пушка. Отнякъде се чу глас, който със спокойствието на робот повтаряше: „Зоопаркът е затворен. Моля, насочете се към най-близкия изход. Зоопаркът е затворен…“
Сега Лейси се движеше на зигзаг, търсеше изход, но не откриваше такъв. Лъвовете ревяха, а също бабуините и меркатите — маймуните, които чуваше през прозореца на стаята си в летните нощи. Крясъците идваха отвсякъде, изпълваха съзнанието ѝ като хор, рикошираха като изстрели от пушка, като пушките в полето, като гласът на майка ѝ, която крещеше от прага: Бягайте, бързо, колкото можете.
Спря. И тогава го усети. Усети го. Сянката. Мъжът, който не беше там, но и беше. Мъжът идваше за Ейми, Лейси вече го знаеше. Това ѝ казваха животните. Тъмният мъж щеше да отведе Ейми към онова поле, с клоните, които някога Лейси беше наблюдавала в безкрайните часове, докато лежеше и гледаше как небето просветлява и нощта се превръща в ден, заслушана в шумовете от случващото се с нея и писъците, които излизаха от устата ѝ. Но тя беше изпратила съзнанието си далеч от тялото си, нагоре, нагоре към небесните пътища, към рая, където беше Бог, а момиченцето в полето беше някой друг, за нея непознат. Светът се беше свил до изпълнена с топлина светлина, която щеше да я защитава винаги.
В устата ѝ пареше от солен привкус, но не беше само от водата от басейна. Лейси вече ридаеше, гледаше към пътя през проблясващата завеса от сълзи и с ожесточение прегръщаше Ейми. Тогава го видя, павилионът за закуски. Изскочи пред нея като светлина от фар, павилионът за закуски с грамадния чадър, където беше купила фъстъците, зад него като зинала паст беше широката врата на изхода. Пазачи в жълти дрехи крещяха в радиостанциите си и трескаво насочваха хората. Лейси пое дълбоко дъх и се смеси с тълпата, притиснала Ейми до гърдите си.
Беше на няколко стъпки от изхода, когато една ръка я сграбчи. Обърна се рязко, един от пазачите. Със свободната си ръка жестикулираше над главата ѝ, към някой друг, хватката му стана по-здрава.
Лейси. Лейси.
— Госпожо, моля придружете ме…
Не искаше да чака. Рязко и с всички сили го изблъска, усети как тълпата се огъва. Зад себе си чу стонове и викове от нападали хора. Пазачът ѝ викаше да спре. Вече вън от изхода, Лейси се насочи към паркинга, покрай нея запищяха сирени. Обливаше я пот и дишаше тежко. Ясно ѝ беше, че може да падне при всяка стъпка. Не знаеше къде отива, но и нямаше значение. Далече, мислеше си, далече. Бягайте с всички сили, деца. Далече с Ейми, далече.
И изведнъж иззад нея, някъде в зоопарка, чу изстрел от автомат. Изстрелът разряза въздуха и смрази Лейси. Във внезапната тишина, която го последва, изневиделица се появи ван и закова пред нея. Ейми се беше отпуснала на гърдите ѝ. Техният ван беше, видя Лейси, онзи, който използваха монахините, големият син ван, с който стигаха до Кухнята за бедни и ходеха на покупки. Сестра Клер караше, все още облечена в анцуга си. Следваше ги втори, черен автомобил. Сестра Арнет изскочи от вана. Около тях тълпата стремително се изнасяше, колите им с бърза скорост напускаха паркинга.
— Лейси, какво за…
От втория автомобил излязоха двама мъже. От тях струеше мрак. Сърцето на Лейси се сви, гласът ѝ застана като коркова тапа в гърлото ѝ. Не ѝ трябваше да ги вижда, за да разбере кои са. Твърде късно! Всичко е загубено!