— Не — обърна се назад. — Не!
Арнет я сграбчи за ръка.
— Сестро, спри се!
Приближаваха към нея. Някакви ръце се опитваха да изтръгнат детето от ръцете ѝ. С всички сили, Лейси продължаваше да притиска и гушка Ейми към себе си.
— Не им позволявай! — плачеше Ейми. — Помогни ми!
— Сестра Лейси, тези мъже са от ФБР! Моля те, направи каквото казват!
— Оставете я! — Лейси вече беше на земята. — Оставете я! Оставете я!
Арнет ѝ я отне. В крайна сметка не друг, а сестра Арнет взе Ейми от ръцете ѝ. Също като на полето, Лейси риташе, бореше се и пищеше.
— Ейми, Ейми!
Изхлипа дълбоко, последните ѝ сили я напуснаха. Взеха ѝ Ейми и около нея мястото опустя. Чуваше гласа на момиченцето да я вика през плач: Лейси, Лейси, Лейси, а после приглушеното хлопване на вратата на колата, зад която затвориха Ейми. Чу шума на двигателя, колелата се завъртяха, автомобилът потегли с висока скорост. Зарови лице в ръцете си.
— Оставете ме, оставете ме, оставете ме — хлипаше тя. — Оставете ме, оставете ме, оставете ме.
До нея вече беше Клер. Обгърна с ръка треперещите рамене на Лейси.
— Всичко е наред, сестро — каза тя. Лейси чу, че тя също плаче. — Всичко е наред. Вече си в безопасност.
Но не беше. Не беше. Никой не беше в безопасност, нито Лейси, нито Клер или Арнет, жената с бебето или пазачът с жълтата риза. Лейси го знаеше. Как можеше Клер да ѝ приказва, че всичко е наред? Не беше наред. Това ѝ говореха гласовете през всичките тези години, още от нощта в полето, когато беше момиченце.
Лейси Антоанет Кудото. Слушай. Виж.
Вътре в себе си тя го видя, най-накрая прозря: нахлуващите армии и пламъците на сражението. Гробовете и траповете, предсмъртните стонове на стотици милиони души, възцаряващия се мрак, като разперило се над земята черно крило, последните, горчиви часове на жестокост и скръб, на ужасни, последни бягства, великото господство на смъртта над всичко, опустелите градове, потънали в тишина, ненарушавана от сто години. Всичко това предстоеше да се случи. Лейси ридаеше и ридаеше. Защото седнала на тротоара в Мемфис, Тенеси, тя видя и Ейми, нейната Ейми, която Лейси не успя да спаси, както не можа да спаси и себе си. Видя застиналата във времето и безименна Ейми да се скита из забравения, лишен от светлина свят, сама и безмълвна. От устата ѝ се чуваше само:
Какво съм аз, какво съм аз, какво съм аз.
Седем
Картър се намираше на някакво студено място. Това можеше да каже най-напред. Първо го качиха на самолет. Картър никога не се беше качвал на самолет и му се искаше да седне до илюминатора, но го наблъскаха отзад при разните там раници, лявата му китка беше прикована до тръба. Двама войници го наблюдаваха, а щом излезе на стълбите, които водеха надолу към площадката, студ проряза дробовете му. Картър не мръзнеше за пръв път, всеки, който е спал под хюстънската магистрала през януари, знае какво е студ, но студът на това място беше различен, толкова сух, че усещаше как устните му се сгърчват. Ушите му заглъхнаха. Късно беше, кой знае колко беше късно, но територията на летището беше осветена като затворнически двор. От върха на стълбището Картър преброи над десет самолета. От онези грамадните, с огромни врати, които се разтваряха на гърба като детска пижама. Из площадката при хангара сновяха електрокари, товарни платформи с камуфлажни бои. Зачуди се дали пък няма да го правят някакъв войник, дали срещу това е продал живота си.
Улгаст: спомни си името. Колко интересно се беше доверил на този човек. Картър отдавна на никого не беше вярвал. Но у Улгаст имаше нещо, което го накара да повярва, че този мъж знае точно къде се намира.
Ръцете и краката на Картър бяха в окови и той внимателно заслиза по стълбицата, като внимаваше да пази равновесие. Един от войниците вървеше пред него, а другият го следваше. Нито един от двамата не беше проговорил на Картър, нито пък бяха разменили дума помежду си. Носеше яке над гащеризона си, който стоеше с отворен цип заради оковите и вятърът с лекота го пронизваше. Поведоха го през полето към ярко осветен хангар, където стоеше ван. Щом се приближиха, вратата се отвори с плъзгане.
Първият войник го мушна с автомата си.
— Влизай.
Картър се подчини, после чу слабо бръмчене от мотор и вратата се затвори след него. Поне седалките бяха удобни, не като твърдите пейки в самолета. Единствената светлина идваше от малката лампа на тавана. Чу две потупвания по вратата и ванът потегли.
Дремнал беше в самолета, затова не беше толкова уморен, че да заспи. Нямаше прозорци, нито пък имаше кой да му каже колко е часът. Не можеше да каже колко път са изминали, нито в каква посока. Прекарал беше в седене дълги месеци от своя живот, затова нищо не му пречеше да поседи още малко. Остави всички мисли от съзнанието му да се стопят за известно време. Времето течеше, а после усети как ванът намалява скоростта. От другата страна на преградата, която го изолираше от отделението на шофьора, се дочуха приглушени гласове, но Картър не разбра за какво става дума. Ванът потегли и пак спря.