Вратата се отвори с плъзгане и се показаха двамата войници, които се разтъпкваха в снега, бели момчета, облечени с якета над бойните униформи. В мрака зад войниците ярко сияеше осветеният оазис на Макдоналдс. Картър чу шума от движение на автомобили и разбра, че са на магистрала. Въпреки че все още беше тъмно, по цвета на небето личеше, че се зазорява. Краката и ръцете му бяха изтръпнали от седенето.
— Ето — каза един от охраната му и му хвърли кесия. Забеляза, че другият поглъща последната хапка от сандвич. — Закуска.
Картър отвори кесията, която съдържаше хамбургер и картофен шницел, обвити с хартия, и пластмасова чаша със сок. Гърлото му беше сухо от студа и му се искаше още малко сок или дори вода. Изпи го набързо. Толкова сладко беше, че зъбите му скрипнаха.
— Благодаря.
Войникът се прозя в ръка. Картър се чудеше защо ли са толкова любезни. Изобщо не приличаха на Клещите и останалите. Носеха оръжие на коланите си, но не се държаха като голямата работа.
— Остават ни още два часа — каза войникът, когато Картър се нахрани. — Нямаш ли нужда да пуснеш една вода?
Последно Картър го беше правил в самолета, но дотолкова беше пресъхнал, та реши, че у него нищо не е останало за тази цел. От край време си беше такъв, можеше да стиска с часове. Сети се обаче за ресторанта Макдоналдс, за хората в него, уханието на храната и блестящите светлини, разбра, че иска да ги види.
— Така мисля.
Войникът се качи във вана, тежките му ботуши издрънчаха по металния под. Присви се в тясното място, извади блестящ ключ от кесията на колана си и отключи оковите. Антъни успя да види лицето му отблизо. Косата му беше рижа и нямаше повече от двайсет години, плюс-минус година.
— Без закачки, разбра ли? — каза на Антъни. — Закачки не се предвиждат.
— Няма, сър.
— Ето, вдигни си ципа на якето. Отвънка е шибан студ.
Поведоха го през паркинга. Вървеше между двамата, но не го докосваха. Картър вече не си спомняше кога за последно е отишъл някъде без нечия чужда ръка да лежи някъде по тялото му. Повечето от колите на паркинга имаха регистрационни номера от Колорадо. Въздухът миришеше на чистота, като почистващ препарат с боров аромат, усети мириса на планините, които се извисяваха нагоре. По земята имаше сняг, натрупан на купчини встрани на паркинга и покрит с лед. Само веднъж или два пъти през живота си беше виждал сняг.
Войниците почукаха на вратата на тоалетната и когато никой не отговори, въведоха вътре Картър. Единият влезе, а другият остана да наблюдава вратата. Имаше две бидета и Картър зае едното. Войникът, който го съпровождаше, застана над другото.
— Дръж ръцете си така, че да ги виждам — каза войникът и се засмя. — Майтапя се.
Картър приключи и се запъти към умивалника да си измие ръцете. Ресторантите Макдоналдс, които си спомняше от Хюстън, бяха доста мърляви, особено тоалетните. Когато живееше на улицата, използваше един в Монтроуз да се поизмие понякога, докато шефът не го спипа и го изгони. Този обаче беше хубав и чист, имаше сапун с аромат на цветя и малка саксия с растение до умивалника. Изми ръцете си, без да бърза, остави топлата вода да облива кожата му.
— Сега и растения ли имат в Макдоналдс? — попита войника.
Войникът го изгледа слисан, после се разсмя.
— Колко време си липсвал?
Картър не разбираше къде беше смешното.
— По-голямата част от живота си — отвърна той.
Когато излязоха от помещението, първият войник се редеше на опашка, затова и тримата зачакаха. Не беше минавало толкова време без някой да постави ръка на рамото му. Картър бавно огледа помещението. Двама мъже седяха на самостоятелни маси, едно или две семейства, жена с момче тийнейджър, което играеше на джобния си компютър. Всички бяха бели.
Стигнаха до щанда и войникът поръча кафе.
— Искаш ли нещо друго? — попита Картър.
Картър за миг се замисли.
— Имат ли тук чай с лед?
— Чай с лед имате ли? — войникът попита момичето зад тезгяха.
Тя сви рамене. Шумно дъвчеше дъвка.
— Топъл чай.
Войникът погледна към Картър, който отказа с поклащане на глава.