— Само кафе.
Войниците се казваха Полсън и Дейвис. Казаха си имената на връщане към вана. Единият беше от Кънектикът, другият от Ню Мексико. Картър обаче ги бъркаше и не успяваше да ги различи, защото не беше посещавал и двете места. Дейвис беше червенокосия. Оставиха малкото прозорче между двете отделения на вана отворено за останалата част от пътуването. Не му сложиха и белезниците. Бяха в Колорадо, както предположи, но когато наближаваха пътна табела, войниците го предупреждаваха да си затвори очите и се смееха, сякаш е някаква страхотна шега.
След известно време напуснаха междущатската магистрала и тръгнаха по селски път, който следваше извивките на планините. Седнал на първата седалка в отделението за пътници, Картър можеше през предното стъкло да види част от пейзажа, покрай който минаваха. Снегът се трупаше високо от двете страни на пътя. Картър не виждаше никакви градове, само веднъж в отсрещното платно се зададе кола, светлината от фаровете ѝ просветна сред снежна вихрушка, докато отминаваше. За пръв път беше в толкова слабо населено място. Часовникът на таблото показваше, че е малко след шест сутринта.
— Студено е тук — каза Картър.
Полсън шофираше, другият, Дейвис, четеше книжка с комикси.
— Тук си прав — каза Полсън. — По-студено е от корсета на Бет Поуп.
— Коя е Бет Поуп?
Полсън сви рамене, взрял поглед над волана.
— Едно момиче, което знам от гимназията. Имаше, как се казваше, сколиоза.
Картър не знаеше какво е и сколиоза. Но на Полсън и Дейвис им се виждаше голяма забава. Ако Улгаст е имал предвид да работи с тези двамата, той нямаше да има нищо против.
— Това Акуамен ли е? — обърна се Картър към Дейвис.
Дейвис му подаде две книжки с комикси от купчината, Лигата на отмъщението и една за Х-мен. Тъмно беше, за да чете думите, но Картър обичаше да гледа и картинките, които така или иначе разказваха историята. Този Уолвърайн беше голямо копеле. Картър открай време хем го харесваше, хем изпитваше съжаление към него. Сигурно на човек, който има толкова много метал в костите си, хич не му е весело, а и непрекъснато някой от хората, които обичаше, умираше или пък го убиваха.
След около час Полсън спря вана.
— Извинявай, пич — каза на Картър. — Ама трябва пак да те заключим.
— ’Сичко е наред — каза Картър и кимна. — Добре беше така.
Дейвис слезе от мястото на пасажера и заобиколи. През отворената врата нахлу студен въздух. Дейвис постави отново оковите и прибра ключа в джоба си.
— Добре ли е?
Картър кимна.
— Колко още ни остава?
— Не е много — отговори му той.
Продължиха пътя. Картър разбра, че се изкачват. Не можеше да види небето, но предположи, че скоро ще съмне. Докато забавяха, за да преминат по дълъг мост, вятърът се блъскаше във вана.
Вече бяха от другата страна на моста, когато Полсън срещна погледа му в задното стъкло.
— Знаеш ли, ти не приличаш на другите — каза той. — Какво си направил всъщност? Ако нямаш нищо против въпроса ми.
— Кои други?
— Ами знаеш. Другите като теб. Осъдените. — Извърна глава към Дейвис. — Помниш ли онзи, Бабкок?
Поклати глава и се разсмя.
— Да му имам и късмета, що за шибана работа.
Погледна отново към Картър.
— Не беше като теб, казвам ти, ти си различен.
— Не съм луд — каза Картър. — Съдията каза, че не съм.
— Ама си пречукал някого, нали? Иначе нямаше да си тук.
Картър се почуди дали пък тия приказки нямаше да са част от работата му, дали този разговор е част от сделката.
— Казаха, че съм убил една дама. Но аз не съм искал.
— Коя беше? Жена, приятелка, такава ли беше работата? — Полсън не спираше да му се хили в задното огледало, очите му блестяха от любопитство.
— Не — сподавено рече Картър. — Подрязвах поляната на дамата.
Полсън се разсмя и отново погледна към Дейвис.
— Слушай само. Подрязвал поляната на дамата.
Погледна пак към Картър в огледалото.
— Такъв дребосък като теб, че как успя?
Картър не знаеше какво да отговори. Вече имаше някакво лошо предчувствие, май тези двамата бяха любезни с него, само за да му объркат главата.
— Хайде де, Антъни. Ние ти дадохме хамбургер, нали? Заведохме те до тоалетната? Можеш да ни кажеш.
— Мамка му — каза Дейвис към Полсън. — Затваряй си устата. Почти стигнахме, какъв е смисълът?
— Смисълът е — каза Полсън и пое въздух, — че искам да разбера какво е направило приятелчето? Изнасили ли я, преди да я пречукаш? Така ли стана?
Картър усети как лицето му пламва от срам.
— Никога не бих направил такова нещо — успя да каже той.
Дейвис се обърна към Картър.
— Не го слушай тоя ръб. Нищо не трябва да казваш.
— Стига де, тоя пич е малоумен. Не виждаш ли? — Очите на Полсън гледаха настървено Картър в задното огледало. — Обзалагам се, че това е станало, нали? Обзалагам се, че си изчукал сладката бяла дама, чиято поляна си косял, нали така, Антъни?