Картър усети как гърлото му се стяга.
— Ня… ма… нищо… да кажа.
— Знаеш какво ще направят с теб, нали? — попита Полсън. — Да не си си мислил, че си тръгнал на безплатна екскурзия?
— Затваряй си веднага устата, мамка му — каза Дейвис. — Ричардс ще ни съдере задниците и на двамата за тази работа.
— Да, да му го начукам и на него — каза Полсън.
— Онзи мъж… каза, че имам работа — едва проговори Антъни. — Каза било важно. Каза… специален съм.
— Специален — изсмя се на думата Полсън. — Специален си, и още как.
Продължиха пътуването в тишина. Картър погледна към пода на вана, беше замаян и му се повдигаше. Искаше му се да не беше ял хамбургера. Заплака. Не помнеше кога за последно е плакал. Никой нищо не беше споменал за изнасилване на жената, поне доколкото си спомняше. Питаха го за момиченцето, но той винаги отричаше, а това си беше и самата Божа истина, кълнеше се той. Мъничката беше на не повече от пет години. Само се опитваше да ѝ покаже жаба в тревата. Помисли си, че ще ѝ хареса да види костенурчето, мъничко като нея. Нищо повече не искаше да направи. Никой не беше правил такива неща за него, когато беше малко момче. Ела, миличка, искам да ти покажа нещо. Едно мъниче също като теб.
Поне знаеше какво представлява Теръл, какво щеше да му се случи там. Никой нищо не беше казвал за изнасилване на дамата, госпожа Ууд. Онзи ден в двора тя изхвърча от къщата вбесена, крещеше и казваше на момиченцето да бяга. И не беше негова грешка, че падна, той само се опитваше да я успокои, да ѝ каже, че нищо не се е случило, че ще си тръгне и никога повече няма да се върне, ако това е, което тя иска. Нямаше да се противи да си тръгне, беше съгласен и с останалото, когато му се случи. Но тогава дойде Улгаст и му беше казал, че може да не иде на инжекцията все пак, обърнал беше мислите на Картър в друга посока, а сега ето го къде е. И в двата случая нищо нямаше никакъв смисъл. Прилоша му от тези мисли и се разтресе до кости.
Вдигна глава и свари Полсън да му се хили. Разшири очи.
— Паа! — Полсън удари по волана и избухна в смях, сякаш беше казал най-голямата смешка в живота си. После рязко затвори прозорчето.
Улгаст и Дойл вече бяха някъде в Южен Мемфис. Мъчеха се да излязат от предградията на града през лабиринт от улици. Цялата работа от самото начало беше тръгнала на зле. Улгаст нямаше никаква представа какво е станало в зоопарка, а пък и онази жена, възрастната монахиня, Арнет, се беше борила с другата, Лейси, за да измъкне момичето от ръцете ѝ.
Момиче. Ейми БФ. Сигурно нямаше навършени шест години.
Улгаст беше на път да се откаже, но тогава жената пусна момичето, възрастната жена го подаде на Дойл, който я отнесе до колата, преди Улгаст да може да каже и дума. Друго, освен да се махнат оттам колкото се може по-бързо след това, не им оставаше. Трябваше да тръгнат преди местните власти да са изникнали и да са започнали с въпросите. Кой ли знае колко свидетели имаше. Събитията се развиха светкавично.
Трябваше да зареже колата. Трябваше да позвъни на Сайкс. Налагаше се да ги измъкне от Тенеси. Всичко в този ред. И веднага. Ейми лежеше на задната седалка, извърнала лице, стиснала здраво плюшеното зайче, което беше извадила от раницата си. Преблаги Исусе, какво беше сторил? Шестгодишно момиченце!
Улгаст влезе в бензиностанцията на унил жилищен квартал с открити пазари и спря двигателя. Обърна се към Дойл. Нито един от двамата не беше проговарял от момента на зоологическата градина.
— Какво по дяволите ти става?
— Брад, слушай…
— Луд ли си? Погледни я само. Това е дете.
— Просто се случи — Дойл поклати глава. — Такава лудница беше. Добре, може и да прецаках работата, признавам го. Но какво трябваше да направя?
Улгаст въздъхна дълбоко, полагаше усилия сам да се успокои.
— Чакай тук.
Излезе от колата и набра номера на обезопасената линия на Сайкс.
— Имаме проблем.
— При вас ли е?
— Да. При нас е. Тя е дете. Мамка му.
— Агент, знам, че сте ядосан…
— Дяволски сте прав, че съм ядосан. А имаме и петдесет свидетели на случилото се, като се започне с монахините. Искам да я оставя в най-близкия полицейски участък.
Сайкс за момент замълча.
— Агент, моля ви, стегнете се. Просто се махнете от щата. После ще измислим как да постъпим.
— Никакво после няма. Нищо подобно не съм се съгласявал да върша.
— По гласа ви разбирам, че сте разстроен. Имате право. Къде сте?