Улгаст пое дълбоко дъх, за да овладее гнева си.
— На бензиностанция. Южен Мемфис.
— Тя добре ли е?
— Физически.
— Не правете глупости.
— Вие заплашвате ли ме? — Но още като изричаше думите, Улгаст осъзна ситуацията с внезапна, смразяваща яснота. Отминал беше мигът, в който положението още беше под контрол. Сега вече бяха бегълци.
— Не е необходимо — каза Сайкс. — Очаквайте позвъняването ми.
Улгаст затвори телефона и се върна в бензиностанцията. Служителят, спретнат индиец с тюрбан, седеше зад бронирано стъкло и гледаше религиозно предаване по телевизията. Момиченцето сигурно беше гладно. Улгаст купи соленки с фъстъчено масло, шоколадово мляко и ги занесе на касата. Вдигна глава, видя камерите. Джобният компютър зазвъня на кръста му. Набързо плати и излезе.
— Мога да ви осигуря кола извън Литъл Рок — каза Сайкс. — Офицер от местния офис ще се срещне с вас, ако ми дадете адрес.
Литъл Рок беше на поне два часа път от тук. Прекалено дълго. Двама мъже в костюми, малко момиченце, черна кола. По-набиващо се на очи не можеше да бъде. Монахините сигурно бяха дали и номера на колата. Изключено беше да преминат през скенера на моста. Ако момиченцето е обявено за жертва на отвличане, щеше да е обявено жълто ниво на опасност в системата.
Улгаст се огледа. От другата страна на булеварда видя автокъща за коли втора употреба, над която се вееха рекламни банери. Повечето от колите бяха боклуци, стари модели, които лапаха бензин като лами, вече нямаше кой да си ги позволи. С лице към улицата стоеше паркиран старомоден шевролет, модел отпреди десет години. На предното му стъкло пишеше ЛЕСНО ФИНАНСИРАНЕ.
Улгаст каза на Сайкс какво иска. В колата даде на Дойл млякото и бисквитките за Ейми и забърза през булеварда. Мъж с огромни очила и веещ се извит над челото бретон излезе от караваната, щом Улгаст се приближи до шевролета.
— Красавица, нали?
Накара мъжа да свали до шест стотачки, което означаваше почти всичките му пари в брой. Сайкс трябваше да разреши и въпроса с парите. Събота беше и документите за колата нямаше да влязат в компютрите на Отдела по превозни средства до понеделник сутрин. Дотогава щяха да са далече.
Дойл го последва до жилищен комплекс на около километър и половина. Паркира колата отзад, далече от пътя и занесе Ейми в шевролета. Не е идеалният вариант, но след като Сайкс намереше някой, който да заличи колата до края на деня, нямаше да могат да ги проследят. В купето на шевролета натрапчиво миришеше на лимонов ароматизатор, иначе беше чисто и удобно, а и показателите на километража не бяха лоши, под сто и петдесет хиляди километра.
— Колко пари в брой имаш? — обърна се към Дойл.
Събраха парите си. Оставаха им малко над триста долара. Най-малко двеста щеше да им излезе да напълнят резервоара, но с толкова гориво щяха да стигнат до западен Арканзас, а може дори и до Оклахома. Може би някой щеше да ги пресрещне с пари в брой, както и с нова кола.
Поеха обратно към Мисисипи и завиха на запад към реката. Денят беше ясен, само няколко облачета се носеха на небето. На задната седалка Ейми седеше неподвижна като издялана от камък. От цялата работа на Улгаст му се повдигаше, шевролета си беше подвижно местопрестъпление. Засега обаче щеше да ги изведе от щата. След това, Улгаст не знаеше.
Когато стигнаха моста, наближаваше един.
— Минаваме ли, как мислиш? — попита Дойл.
Улгаст остана с поглед, вперен пред себе си.
— Ще разберем.
Вратите на пропуска бяха отворени, мястото на охраната запустяло. Преминаха лесно над широката мътна река, набъбнала от пролетните порои. Под тях, дълга редица баржи очевидно се движеше в посока север, срещу покритото с мъгла течение. Скенерът щеше да регистрира номера на колата, но тя все още се водеше на търговеца на коли. Щяха да минат дни, докато го изровят, да проверят видеозаписите и да ги свържат с момиченцето и колата. От другата страна пътят се спускаше към откритите полета на заливаните райони, прогизнали от водата. Улгаст внимателно беше обмислил пътя, нямаше да минат покрай достатъчно голям град, чак докато не приближат Литъл Рок. Включи автопилота на деветдесет километра в час, възможната граница, и се отправи отново на север. Чудеше се как Сайкс е предвидил постъпките му.
Когато ванът, който караше Антъни Картър, влезе в двора на Комплекса, Ричардс спеше в офиса си, опрял глава на бюрото. Телефонът му иззвъня и го събуди. Обаждаха се от кабината на охраната, съобщаваха, че Полсън и Дейвис са отвън.
Той потърка очи, разсъни се.
— Веднага го въведете.
Реши да остави Сайкс да спи. Изправи се и се протегна. Обади се за човек от медицинския състав и охраната, с които да се срещнат. Облече сакото си и се изкачи до приземното ниво. Товарната платформа се намираше зад сградата, от южната страна, към гората, а зад гората беше устието на реката. Комплексът от сгради преди беше помещавал някакъв дом, място за оттеглили се изпълнителни директори на корпорации и високопоставени правителствени чиновници. Ричардс имаше мъглява представа за историята на мястото. Преди Специални оръжия да го вземат, то беше стояло затворено най-малко десет години. Коул наредил да разрушат Хижата парче по парче, да издълбаят земята под нея и да изградят електроцентралата, после възстановили първоначалния външен вид.